Но Пресуши шише изглежда не беше много впечатлен. Разбира се, той не бе виждал истинските чудеса, придружили бягството ни от лагера на Вортигерн, а и се съмнявам, че наистина вярваше, че момъкът пред него е Амби.
— Видения ли, казваш? За да изплашат тия, дето ни изгониха от стената, бая силнички видения ще трябва да са.
Бледият юноша кимна спокойно.
— Ще бъдат.
— Щом тогава не устояхме на войската на Комор — рече Пресуши шише и думите му прозвучаха съвсем разумно, — когато разполагахме почти с двайсет човека и предимство в позицията, как ще ги победим сега, като сме само четирима?
— Сега предимството на изненадата е на наша страна — отвърнах аз. — Но има и още по-важно нещо — господарят Мерлин е с нас.
— Мерлин, Мерлин, все тоя Мерлин — измърмори раздразнено набитият мъж. После му хрумна, че май не е много добре да дава израз на раздразнението си и хвърли поглед през рамо. — Не че изпитвам неуважение, но…
— Вярвай — посъветвах го аз, — в стареца от скалите. В този несигурен свят вече се доказа, че човек може твърдо да се осланя на вярата си в костите на Мерлин.
— Мъдро говори Хакон — обади се Амби. — Освен това вчера, когато Комор ни победи тук и успя да превземе стената, аз бях само дете. Сега съм нещо много повече.
— Ти беше едва дете, когато успя да организираш бягството ни от Вортигерн — вметнах аз.
— Онова не го направих аз, Хакон. Тогава бях само канал за силата на стареца.
— А сега си нещо повече?
— Сега мога ДА БЪДА нещо повече, когато той не участва.
Примигах насреща му.
— Не разбирам…
Пресуши шише, усетил се съвсем в небрано лозе и отново загубил и ума, и дума, бе зяпнал и местеше изцъклен поглед от единия към другия.
Юношата се отнасяше към мен с определено уважение, но все пак и донякъде със съмнение. После му пролича, че най-накрая е взел решение — щеше да се опита да ми обясни.
— Хакон, приемаш ли, че аз и малкото момченце, което наричахте Амби, сме един и същи човек?
Кимнах бавно.
— След всичко, което видях, не мога много да се съмнявам в това, колкото и странно да изглежда то. Малките момченца растат. В твоя случай само скоростта е поразителна. Между другото, преди малко те попитах как да те наричам сега? Май детското ти име вече не ти подхожда.
— След миг, Хакон, ще говорим и за имена. Но първо — моля те, имай търпение — първо, как ще го приемеш, ако ти кажа, че старецът от скалите, който наистина е Мерлин, съществува и под други форми, в други тела?
— Не зная до какви граници може да достигне такъв магьосник.
— Да, разбира се. — За миг юношата захапа замислено безбрадата си долна устна. — Онова, което се опитвам да ти обясня, е, че наистина всички тези живи тела са Мерлин — на различна възраст, и че те могат по странен начин да пътуват във времето, но не може две от тях да бъдат едновременно на едно и също място. Или поне по-добре е да не се събират, защото става много опасно. Всъщност е опасно две тела на Мерлин да се приближат дори на миля или на час едно от друго, защото… защото ако това стане, ще настанат големи поразии.
Помислих си, че нещичко започва да ми просветва, но то се губеше сред мрачни бездни. Сигурно лицето ми този път бе приело същия малоумен израз като на Пресуши шише.
Амби неохотно забеляза това и въздъхна. Но не искаше още да се предава.
— Скритите, погребаните кости, които също осигуряват присъствието на Мерлин… с тях е по-безопасно. Възможностите им за действие са доста ограничени. Връзката с живота, която осигуряват те на Мерлин, е много тънка. Ето защо по-живите тела на Мерлин могат — едно по едно — да се приближават до костите. В този смисъл Мерлин може да се среща и да говори със самия себе си.
— Да?
Той ме погледна в очите и видях как лицето му се намръщи. После въздъхна.
— Хакон, сега не мога да ти го обясня докрай.
Вивиан в ролята си на жрица се присъедини към нашия разговор и повдигна въпроса защо старецът никога не я е викал да си поговорят насаме.
Тя каза:
— Знам, че е там, усещам присъствието му. И се предполага, че трябва да му служа. Бих искала и да ме учи на магии. Но никога не ми се удава да поговоря с него.
— Ще поговориш, Вив — рече й Амби.
— Така ли? Откъде го знаеш?
— От собствените си разговори с него.
— Наистина ли?
— Да.
Младата жена все още имаше съмнения.