— КОГА ще се срещне с мен? Ще ме научи ли на нещо?
Той въздъхна.
— Още не. Поне не засега, според мен.
— Първо най-важното — обадих се аз. — Кога иска Мерлин да се захващаме с тая освободителна битка?
Амби ме погледна сериозно.
— Скоро, сър Хакон, много скоро. Само след няколко часа.
— И колко време според Мерлин ще продължи славната ни атака?
— Четвърт час трябва да е съвсем достатъчен за битката — увери ме твърдо младежът, който някога беше Амби. — Ако всичко мине гладко.
XXI
Трима здрави мъже — Бран, Пресуши шише и аз — съставляваха войската, която щеше да нападне изневиделица с мечове и копия победната войска на Комор. Естествено, и юношата Амби щеше да се бие на наша страна и успехът ни зависеше изцяло от него, но усилията му щяха да са съсредоточени в друга област, областта на магията и илюзиите.
И все пак все още не разполагах с истински отговор на въпроса защо, щом на наша страна е такава силна магия, изобщо е необходимо физическо нападение, но сметнах, че имам всички основания да се доверя на господаря Мерлин. А и двамата ми въоръжени другари бяха толкова отчаяни, че поради липса на нещо по-добро им оставаше единствено да се уповават на него.
Вече си бях избрал по-добро оръжие, та сега си окачих меча отстрани и си взех от купчината оръжия, които при отстъплението си бяхме домъкнали в пещерата, и подходящо копие. Двамата ми другари, които също разчитаха на обикновените оръжия, трябваше да проверят на мътната и задимена светлина от факлите и от зелените подземни отблясъци на морето дали остриетата и въоръжението им са във възможно най-добро състояние. Чаках с нетърпение да се докопам отново до прекрасната оръжейна в къщата. Седях с новите си другари по оръжие върху скалите в едно от усойните, сумрачни помещения долу в пещерата, и докато чакахме сигнал за атака, естествено, започнахме да си говорим за военни работи.
По време на разговора у мен се затвърди впечатлението, което се бе създало по-рано, по време на битката върху стената: ако се наложеше върховният жрец Бран да облече броня, той изобщо нямаше да се чуди кое да надене първо — елека или ръкавите, а и хващаше и оглеждаше и мечовете, и копията така, сякаш знае прекрасно какво се прави с тях. Участието му в предишната битка се бе оказало много съществено, и макар че бях твърде зает, за да го наблюдавам, очевидно той бе оцелял без сериозни рани. Но, разбира се, това могат да постигнат много хора, стига да имат мъничко късмет.
Мисля, че точно в този момент съзнателните ми съмнения относно служителите на оракула се затвърдиха. Бран изглеждаше твърде млад, за да бъде начело на едно толкова важно светилище. А и той, и Вивиан по нищо не приличаха на хората, занимаващи се с окултизъм, които бях срещал.
Пресуши шише опитваше една бойна брадва — забиваше я в един дръвник, някога част от подземния кей. Редеше някакви думи, които звучаха доста учено, затова колко ценни били римските хладни оръжия.
Прекъснах лекцията му, като направих онова, което трябваше да направя по-рано — попитах Бран право в очите:
— Върховни жрецо на оракула, имаш ли опит с оръжията?
— Обучавали са ме като юноша. — Той изгледа острието си и продължи навъсено. — Ще видиш, че не съм най-добрият нито по сила, нито по умения, ала не съм и безпомощен новак.
Тупнах го здраво по рамото — исках да му вдъхна увереност.
— Горе главата! Очаквам някой ден да умра в битка, Бран. Но мисля, че няма да е нито тази сутрин, нито този следобед.
Той вдигна пясъчните си вежди.
— Ама нали сме само трима…
— В този случай сме напълно достатъчни, за да свършим работа. Тъй казва старецът. И аз, след като от първа ръка съм видял какво може старецът от скалата, съм готов да му повярвам.
— Щом трима души с помощта на магията на Мерлин са достатъчни да победят цяла войска, не виждам защо Мерлин сам не си свърши работата, ами трябва някой да му помага.
— Предполагам, че си има причини.
Бран бе избрал меча, който бе използвал в първата битка.
Огледа със съмнение нащърбеното острие и отново го пусна на земята.
— Всички ние ли сме предоставили живота си на него? Сигурно, но не искам това да е станало по случайност. Може би е по-добре сам да поговоря с него.
Сега Пресуши шише, чиито съмнения се бяха засилили, също ме погледна неуверено и изсумтя нещо неразбираемо. Прибрах меча в ножницата и погледнах първо единия си съратник, после другия; и те отвърнаха на погледа ми. Колкото повече опознавах Бран и Пресуши шише, толкова по-малко и двамата ми приличаха на служители на какъвто и да било оракул — не че бях познавал много такива преди.