— Знаеш ли, почвам да се радвам, че така стана. Нямаше да е хубаво… Сега сигурно ще прекараш остатъка от живота си в това шише.
— Остатъкът от живота ми, драги, е… вечността.
Аз примигах.
— Няма да е много забавно. Искам да кажа… ти не изпитваш ли глад… или нещо такова?
— Не. Хранят ме — знам го. Отвън. Изглежда, че някъде има източник на енергия, с която се храня. Нямам представа какъв е. Обаче наистина ще е скучничко. Не знам… може би някой ден ще открия начин да си набавя друго тяло.
— Че какво ти пречи да го направиш още сега?
— Не мога — каза шишето. — Докато в тялото има душа, то е неуязвимо. Единственият начин е да убедя някоя душа, че има сметка да напусне тялото и да ми го предостави.
— Хм-м-м… слушай, Шише. Не ти ли дойде вече онова осъзнаване на смъртта, дето го спомена преди малко? Трябва да имаш защита срещу Тях.
— Точно там е работата. Душата трябва да извлече защитата си от тялото. Ако можех да вляза в нечие тяло и да го овладея само за секунда, щях да се защитя и да си отида. Или пък да остана и да си живея живота додето умра. Между другото, престани да ми викаш Шише. Казвам се Грегъри… Уолъс Грегъри.
— А, добре. Аз съм Пит Тронти. Ъ-ъ-ъ… много ми е приятно.
— И на мен. — Шишето подскочи два-три пъти. — Това беше вместо ръкостискане.
— Как го направи? — усмихнах се аз.
— Лесно. При умело насочване и най-леката молекулярна промяна кара шишето да подскача.
— Страшен номер. Е… трябва да бягам до магазина. Нещо да ти донеса?
— Не, Тронти, благодаря. Бягай. Пак ще се видим.
Тъй започна дружбата ми с Уоли Грегъри, изгубена душа. Открих, че е много интелигентен; и макар че ми бе провалил плановете за новото стъкло — нямах никакво желание да колекционирам души в бутилки — станахме истински приятели. Малцина имат подобен късмет — да си намерят толкова приятен и кротък съквартирант. Макар че първата вноска бе доста висока — едва не откачих, в края на краищата! — почти нямах разходи за поддръжката. Уоли никога не се прибираше пиян, не крънкаше пари назаем и не водеше приятели. Не закъсняваше за вечеря и не разхвърляше мръсни чорапи. Като съквартирант беше идеален, а като приятел надминаваше дори Хеликс.
Една вечер след около осем месеца аз работех и си бъбрех с Уоли. Той много ми помагаше — по онова време се занимавах със синтез на изкуствен каучук, а Уоли притежаваше свръхестествената способност да знае как точно стават химическите реакции… и тъкмо поради това се замислих над неговото състояние.
— Слушай, Уоли, не е ли крайно време да помислим как ще ти набавим тяло?
Уоли изсумтя.
— Само това ще можем — да мислим. Как, по дяволите, смяташ да изкопчим от някоя душа съгласие за подобна смяна?
— Не знам… може пък да преметнем някоя. Нали знаеш, да я подлъжем.
— Какво? Да я подлъжеш, когато може да прочете всяка твоя мисъл? Няма начин.
— Само не ми разправяй, че нито една душа във вселената не се поддава на измама. В края на краищата, тя е част от човека.
— Не казвам, че душата е кой знае колко умна, Пит. Но тя разсъждава без емоционални задръжки… разсъждава с първични понятия. Всеки глупак може да бъде гений, ако вижда ясно корена на проблема. А душата прави точно това. Естествено, ако е високо развита като човешката.
— Ами ако не е чак толкова развита? Това е идея. Няма ли как да заемеш тялото на някое куче, да речем, или на…
— Или на котарак?…
Спрях да разтръсквам чашката с млечнобял латекс, заобиколих масата и спрях пред шишето.
— Уоли… само не Хеликс. Не и този котарак! Та той… той е мой приятел. Не можем да го направим. Боже мой, човече…
— Ставаш сантиментален — презрително каза Уоли. — Ако изобщо имаш някакво чувство за стойност, изборът е предрешен. Можеш да спасиш безсмъртната ми душа, като пожертваш живота на някакъв си котарак. Малцина хора са имали такава възможност, при това толкова евтина. Това ще е голяма игра. Не съм ти казвал, но през последните два месеца надничам в съзнанието на Хеликс. За котарак умът му е просто блестящ. Пък и нищо особено няма да му се случи. Ще престане да съществува — това е ясно. Но душата му е първична и защитена още от най-ранна възраст, както навярно става с всеки примитивен разум. За да получи защита, човек се нуждае от някакъв мощен стимул, понеже значително се е отдалечил от страха пред смъртта. Не и котките. Тяхната първична философия почти не се различава от тази на дивите им прадеди. Всичко ще бъде наред. Просто аз влизам, той излиза и заминава там, където отиват всички добри котки след смъртта си. Телом ще бъде с теб, както и сега; но ще го движи моята душа. Пит, трябва да го направиш.