— Божичко, Уоли… виж какво, ще ти намеря друг котарак. Или… слушай! Какво ще речеш за маймуна?
— Мислил съм по въпроса. Първо, маймуната ще бие на очи, ако се движи сама. Разбираш ли, моята мисъл е да вляза в някакво тяло, с което да ходя където си искам. Второ, с Хеликс ще имам по-добър старт. Няма да е лесно да преобразувам този котарак според потребностите си, но може да се направи. Отдавна изследвам ума му и вече го познавам доста добре. Трето, ти познаваш и мен, и него… а и той вече ме познава донякъде. Хеликс е идеалният обект за това начинание, което — признай го — ще бъде извънредно увлекателен експеримент.
Не можех да не се възхитя от аргументите на Уоли. Сигурно е страхотно да нямаш емоционални задръжки. Той ме бе подвел да започна разговора и навярно да изложа тъкмо възраженията, за които имаше готови отговори. Малко му се разсърдих… но само мъничко. Последният му довод реши всичко. Наистина щеше да бъде извънредно увлекателен експеримент — да подготвим котешко тяло и ум за приемане на човешка душа по такъв начин, че душата да води почти нормален живот…
— Не казвам нито „да“, нито „не“, Уоли — рекох аз. — Искам да поговорим още малко… Как ще подходим, ако се съглася?
— Ами… — Уоли помълча. — Най-напред ще трябва леко да изменим тялото му, тъй че да върша неща, недостъпни за котките — да чета, да пиша и да говоря. Мозъкът му също се нуждае от промени, за да възприеме абстракциите. Лапите трябва да станат по-гъвкави, за да държат писалка.
— Тогава по-добре да се откажем — рекох аз. — Не съм ветеринар, а химик. Никой на този свят не може да свърши подобна работа. Ами че…
— Не се бой. Напоследък научих доста и за себе си. Щом веднъж вляза в мозъка на Хеликс, мога да се намеся в обмяната на веществата. Мога да стимулирам растеж в която и да било част на тялото му и по всякакъв начин. Например мога да премахна кожата между пръстите му, да добавя нови стави и мускули. Ето ти ръце. Мога…
— Добре звучи. Но как ще се вмъкнеш? Нали не можеш да махнеш душата му без нейно съгласие? Ами… Те?
— О, няма страшно. Мога да вляза и да работя, а неговата душа ще ме пази. Разбираш ли, вече се свързах с нея. Тя няма да възразява, докато обогатявам неговите духовни и физически способности. Колкото до прехвърлянето, мога да успея, ако побързам. Понякога наоколо няма нито един от Тях. Ако избера подходящ момент, напусна бутилката и скоча в котарака, всичко ще е съвсем безопасно. Единствената сериозна заплаха е душата му. Ако пожелае да ме изхвърли, може да употреби огромна психична сила — да ме запокити нейде отвъд луната. Стане ли това, свършено е. Те няма да пропуснат шанса.
— Божичко… слушай, приятел, по-добре да не рискуваш. Идеята е чудесна, ама според мен не си струва. Сега поне си в безопасност. Ако нещо се обърка…
— Не си струва ли? Чуваш ли се какво говориш? Имам избор: или да стоя в шишето завинаги — а това ще е страшно дълго, понеже не мога да умра — или да наглася Хеликс така, че да ми осигури сносно човешко съществуване до края на живота си. А после защитен да замина където трябва. Хайде, Пит, бъди човек. Не мога да го направя без теб.
— Защо?
— Не разбираш ли? Котаракът се нуждае от образование. И възпитание. Ти можеш — отчасти защото те познава, отчасти защото така е по-добре. Като почне да говори, ще му преподаваш устно. Така ще продължим мислените си разговори, без той да усети. И което е по-важно — без да усети душата му. Пит, не разбираш ли какво значи това за мен?
— Разбирам, Уоли, но не е честно спрямо Хеликс. Направо си е гаден номер. Не ми харесва… никак. Но донякъде имаш право. Ти си гаден плъх, Уоли. И аз. Но ще го направя. Инак никога не ще имам покой. Как да започнем?
— Благодаря, Пит. Никога няма да забравя… Най-напред трябва да вляза в мозъка му. Ето какво ще направиш. Можеш ли да го накараш да близне бутилката?
Позамислих се.
— Да. Мога да капна върху стъклото малко валериан… имах някъде тук. Той ще го близне. Защо?
— Чудесно. Така свеждаме разстоянието до минимум. Минавам през стъклото и попадам в мозъка му, преди някой от Тях да ме докопа.
Взех шишенцето валериан и капнах малко върху парцалче. Щом го надуши, Хеликс тутакси дотърча. Чувствах се като последен злодей… едва не помолих Уоли да спрем. Но после се отърсих от колебанията. Колкото и да обичах едрия черен котарак, безсмъртната душа на Уоли бе по-важна.
— Чакай малко — каза Уоли. — Един от Тях се навърта наоколо.
Зачаках напрегнато. Хеликс протягаше муцуна към парцалчето, което държах в дясната си ръка. Стисках го с лявата и с всяка секунда се чувствах все по-нищожен. Той ми вярваше!