Спрях преди да се е приближила съвсем.
— Райла? — възкликнах. — Ти ли си това, Райла Елиът?
Жената също спря и ме погледна през четирите метра, които ни разделяха, сякаш и тя не бе абсолютно сигурна, че аз съм Аса Стийл.
— Аса — накрая рече тя, — това наистина си ти. Виждам, че наистина си ти. Чух, че си тук. Тъкмо онзи ден разговарях с един приятел и той ми каза, че си тук. Мислех, че все още си в онзи смешен малък колеж някъде на Запад. Толкова често си мислех за теб…
Тя продължи да говори, за да не се налага да прави нещо друго, като остави думите да прикрият евентуалната неувереност, която може би все още изпитваше.
Изминах разстоянието помежду ни и се озовахме един до друг. Съвсем близо.
— Аса — рече тя, — мина толкова адски много време.
После се озова в прегръдките ми и изглеждаше някак странно, че е там: тази жена, която беше излязла от дългата, черна кола в тази уисконсинска вечер; жена, прекрачила през две десетилетия време. Колко трудно ми бе да я свържа с весело смеещото се момиче от онези разкопки в Средния изток, където заедно се бяхме бъхтали, за да разкрием загадките на една древна надгробна могила, оказала се накрая съвсем маловажна. Аз копаех, пресявах пръстта и свалях насипа, а тя поставяше означения и се опитваше някак си да класифицира подредените върху дълги маси чирепи и други праисторически боклуци. Онзи горещ и прашен сезон бе прекалено кратък. Трудехме се заедно денем и спяхме заедно през онези нощи, през които можехме да останем незабелязани от другите — макар да си спомням, че към края престанахме да им обръщаме внимание, тъй като изглежда те всъщност или не се интересуваха от това какво правим, или не ни обръщаха внимание.
— Вече бях загубил надежда, че някога ще те видя отново — казах аз. — О, мислех да ти се обадя, разбира се, но не исках да ти се натрапвам. Казвах си, че си забравила. Казвах си, че няма да искаш да ме видиш. Че би била любезна, разбира се, и че бихме разменили няколко глупави, празни думи и че после би настъпил краят, а не исках такъв край. Исках да запазя спомените, нали разбираш. Преди десетина години чух, че си се захванала с някаква вносно-износна търговия, после съвсем ти изгубих дирите…
Тя ме прегърна по-силно, вдигна лице, за да я целуна, и аз го сторих, навярно не с вълнението, което някога изпитвах, а с дълбока благодарност, че отново сме заедно.
— Все още се занимавам с бизнес — рече тя. — Внос-износ, щом искаш да го наричаш така, но накратко, струва ми се, че приключвам с това.
— Малко е глупаво да стоим тук — казах аз. — Хайде да поседнем под дървото. Там е приятно. Прекарвам там много вечери. Ако искаш, мога да приготвя по нещо за пиене.
— По-късно — отвърна тя. — Толкова е спокойно тук.
— Тихо е — съгласих се аз. — Отпускащо. Предполагам, че университетското градче също може да бъде наречено спокойно, но това е друг вид покой. Наслаждавам му се вече близо година.
— Напуснал ли си мястото си в университета?
— Не, взех полагащата ми се едногодишна отпуска. Предполага се, че пиша книга. Не съм написал нито ред и изобщо не съм имал намерение да го правя. Най-вероятно ще напусна, щом свърши отпуската ми.
— А това място? Това ли е Уилоу Бенд?
— Уилоу Бенд е малкото градче точно нататък по пътя, по който си се добрала дотук. Някога живеех там. Баща ми въртеше търговия със селскостопански инструменти в края на града. Тази ферма, тези четирийсет акра някога принадлежаха на семейство на име Стрийтър. Когато бях момче, често се скитах из горите, ходех на лов и за риба. Тази ферма беше едно от местата, които обикалях, обикновено с приятели. Стрийтър нямаше нищо против. Той имаше син горе-долу на моята възраст — май се казваше Хю — който беше тайфата ни.
— А родителите ти?
— Баща ми се пенсионира преди доста години. Премести се да живее в Калифорния. Имаше брат там, а майка ми — две сестри на крайбрежието. Преди около пет години се върнах и купих тази ферма. Не се връщам към корените си, както може би си мислиш, макар това място, Уилоу Бенд и районът наоколо да предизвикват у мен някои приятни асоциации.
— Но ако не се връщаш към корените си, защо избра точно Уилоу Бенд и точно тази ферма?
— Тук имаше нещо, към което трябваше да се върна и което да разбера. Ще ти разкажа за това по-късно, ако проявяваш интерес. Но стига за мен — занимаваш се с бизнес, казваш.