— Аса, нали нямаш нищо против? Може би трябва да си тръгна?
— По дяволите, не — отвърнах аз. — Защо да имам нещо против? За да спазвам благоприличието ли? На място като това не можеш да направиш каквото и да е без да нарушиш благоприличието. А и с това пътуване в миналото сега, когато Хайръм ще търси Котешкото лице — от твоя страна ще е чисто дезертьорство, ако си тръгнеш. Трябва да видиш това нещо чрез мен. Имам нужда от теб.
Тя се намести на седалката отдясно, а аз заех мястото зад волана.
— Надявах се да кажеш това — рече тя. — Не знам какво да мисля за тази работа с пътуването във времето, но искам да остана. През половината време вярвам, че пътуването във времето е възможно, а през останалото си казвам: „Райла, не бъди глупачка“. Но съм любопитна относно Хайръм. Защо е само Хайръм? Трябва да има и друго име.
— Казва се Хайръм Биглоу — отвърнах аз, — но повечето хора са забравили фамилията му. Той е просто Хайръм, това е всичко. Роден е в Уилоу Бенд. Някога имаше по-голям брат, но той избяга от къщи и доколкото знам, оттогава нищо не се е чувало за него. Семейството му имаше стари корени, стигащи чак до времето на основаването на града. Баща му се казваше Хорас, единствен син на сина на един от основателите на Уилоу Бенд. Живееха в старата си семейна къща: една от онези викториански грамади, разположена далеч от улицата, с желязна ограда, заобикаляща морава с дървета. Спомням си, че като момче често висях на оградата и се чудех какво ли е да живееш на такова място. Навремето семейството ми беше сравнително бедно и живеехме в съвсем обикновена къща, а домът на Биглоу ми приличаше на палат.
— Но ти ми каза, че Хайръм живее в колиба надолу по реката.
— Така е и сега ще стигна до това. Бащата на Хайръм беше градският банкер, партньор на бащата на Бен Пейдж…
— Бен Пейдж ми харесва толкова, колкото и онзи Хърб.
— Както и на почти всички други — казах аз. — Той не е от хората, които вдъхват увереност или възхищение, макар че през последните години може да се е променил. Сега има хора, които се кълнат в него. Е, така или иначе, когато Хайръм беше десетинагодишен, баща му се удави при лов на патици. По-големият брат, седем-осем години по-възрастен от Хайръм, вече бе изчезнал, така че останаха само Хайръм и майка му. След това старата дама започна да живее уединено. Никога не напускаше къщата и обезкуражаваше приятелите си да се обаждат. Хайръм винаги е бил странно дете, изоставаше в училище и не се движеше с другите, но никой не обръщаше голямо внимание на това. С годините, предполагам, майка му трябва да е разбрала, че не е съвсем нормален, затова се е скрила заедно с него. Гордостта е ужасно нещо където и да е, а в малкия град е смъртоносна. Двамата просто се оттеглиха от живота и макар хората, разбира се, да знаеха, че са там, почти ги бяха забравили. Предполагам, че госпожа Биглоу се е надявала да се случи точно това. Тогава вече отдавна бях заминал, разбира се, така че онова, което ти разкажа оттук нататък, съм го чул от хората след като се върнах.
Накрая, когато наследството било уредено, се оказало, че бащата на Хайръм не е получавал кой знае какъв дял от печалбите на банката. Известно количество акции и заплатата му, това било всичко. Никой не можел да го докаже, разбира се, но хората, с които разговарях по-късно, бяха убедени, че бащата на Бен е мамил бащата на Хайръм. Очевидно все пак са останали някакви пари, но не много, така че старата дама и Хайръм се справяли някак си до смъртта й. Тогава Хайръм трябва да е бил на около двайсет и пет. Когато дошло време да уредят наследството на майка му, открили, че къщата на Биглоу е ипотекирана в банката и тя обявила ипотеката за просрочена. По това време, след пенсионирането на баща си, Бен вече бил поел банката. Той дал малко пари, накарал неколцина други от градчето да дадат още малко, построили онази колиба надолу по реката, дали я на Хайръм и оттогава той живее там.
— Градът го е осиновил — рече Райла. — Поел е грижата за него. Днес Хайръм би трябвало да е на държавна издръжка. Или в някакво държавно заведение.
— Предполагам, че може да се каже така — отвърнах аз. — Градът се грижи за него, естествено, но не прекалено мило. Някои хора се отнасят с него добре, разбира се, но той се е превърнал в нещо като общинско чучело. Мнозина му се подиграват. Мислят си, че Хайръм не разбира, затова смятат, че могат спокойно да го правят. Но Хайръм разбира. Знае кои са му приятели и кои му се подиграват. Може наистина да е странен, разбира се, но не е толкова глупав, колкото си мислят много хора.
— Надявам се да поспи — каза Райла. — Днес е първата му нощ в търсене на Котешкото лице.