— Може да му се наложи да чака няколко нощи. Котешкото лице изобщо не е постоянен в навиците си.
— Седя и слушам как си приказваме тези неща — рече Райла. — Знам, че си ги говорим, но после се питам дали наистина го правим. Това е лудост, Аса. Всичко това. Повечето хора не биха мислили и говорили като нас.
— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърнах, — но аз разполагам с повече доказателства от теб. Бях в Плейстоцена и едва не бях прегазен от мастодонт. Боузър наистина донесе вкъщи онези кости.
— И все пак ние мислим единствено в тези граници — рече тя. — Приемаме костите от динозавър, фолсъмския връх и мастодонта, но не си позволяваме да излезем извън това. Боим се да заявим на глас, че Котешкото лице е извънземно създание, което може да прави тунели във времето, и че той някак си се е избавил, когато извънземният космически кораб се е разбил тук преди хиляди години.
— Може да стигнем и до това — казах аз. — Ще трябва да почакаме и да видим какво ще направи Хайръм.
Глава 11
Три нощи по-късно силно почукване по вратата на спалнята ме накара да се изправя в леглото, чудейки се какво, по дяволите, става. До мен Райла негодуващо се размърда.
— Какво има? — извиках аз. — Кой е там?
Макар че, ако си бях дал време да поразмисля, щях да разбера кой е.
— Аз съм, Хайръм.
— Хайръм е — казах на Райла.
Чукането се повтори.
— Престани с това проклето чукане — извиках на Хайръм аз. — Буден съм. Ще дойда при теб в кухнята.
Като опипвах слепешком наоколо, намерих пантофите си, нахлузих ги и се опитах да открия халат, но не успях. Влязох със залитане в кухнята по долнище на пижама и пантофи.
— Какво има, Хайръм? Надявам се, че е нещо важно.
— Котешкото лице, господин Стийл. Говорих с него. Той иска да разговаря с вас.
— Аз не мога да разговарям с него — отвърнах аз. — Невъзможно е. Ти си единственият, който е в състояние да го прави.
— Той казва, че говоря безсмислено — рече Хайръм. — Радва се, че искаме да разговаряме с него, но казва, че не знае за какво искам да приказваме.
— Искаш да кажеш, че сега е там навън?
— Да, господин Стийл. Каза, че ще почака, докато ви заведа. Казва, че се надява да сте в състояние да говорите смислено.
— Мислиш ли, че би могъл да почака, докато облека някакви дрехи?
— Струва ми се, че да, господин Стийл. Рече, че ще почака.
— Ти остани тук — казах аз. — Не излизай от къщата, докато не се приготвим да дойдем с теб.
Когато се върнах в спалнята, започнах да ровя за дрехите си и ги намерих. Райла седеше на ръба на леглото.
— Котешкото лице — казах й аз. — Иска да разговаря с нас.
— Ще се приготвя за минута — отвърна тя.
Когато влязохме, Хайръм чакаше до кухненската маса.
— Къде е Боузър? — попита Райла.
— Там навън, с Котешкото лице — отвърна й Хайръм. — Те двамата са добри приятели. Май са били добри приятели през цялото време без ние да го знаем.
— Разкажи ми — рече тя. — Как се случи? Трудно ли ти беше да разговаряш с Котешкото лице?
— Горе-долу като с Боузър — отвърна Хайръм. — По-лесно, отколкото с онази червеношийка. С нея понякога се разговаря трудно. Понякога не иска да разговаря. Котешкото лице иска.
— Добре тогава — рече Райла. — Хайде да излезем и да поговорим с него.
— Как ще сторим това? — попитах аз.
— Лесно е — отвърна Хайръм. — Ще ми казвате точно какво да го питам й аз ще го правя. После ще ви предавам какво отговаря. Може да не разбера всичко, което казва.
— Ще направим каквото можем — рече Райла.
— Той е в ябълковото дърво точно зад ъгъла. Боузър го гледа.
Отворих задната врата и почаках другите да излязат.
Веднага щом завихме зад ъгъла, видяхме Котешкото лице, който ни наблюдаваше от клоните на ябълковото дърво. На лунната светлина лицето му се виждаше ясно. Можехме да различим дори мустачките. Боузър седеше настрани, за да пази ранения си крак и гледаше към Котешкото лице.
— Кажи му, че сме тук — казах на Хайръм, — и че сме готови да започнем.
— Той казва, че също е готов — отвърна Хайръм.
— Я чакай, та ти изобщо нямаше време да му предадеш думите ми.
— Не е необходимо — поясни Хайръм. — Той знае какво казвате, но не може да ви отговори, защото не сте в състояние да го чуете.
— Добре тогава — съгласих се аз. — Така всичко става по-просто. — После се обърнах към Котешкото лице: — Хайръм казва, че искаш да поговориш с нас за пътуването във времето.
— Той няма търпение да разговаря за пътуването във времето — рече Хайръм. — Каза и още много неща, които не разбирам.
— Виж — отново се обърнах към Котешкото лице аз, — хайде да я караме по-просто и по-бавно. Колкото можеш по-просто.