Отидох до хладилника и си взех нова бира.
„За Бога“ — помислих си докато седях и я пиех, — всичко това е лудост. "Колкото и да си казвах в моменти на просветление и правилно мислене, че не е възможно хора да пътуват във времето, аз знаех, че е възможно. В ума ми ясно се бе запечатал споменът за онзи огромен, забързан към стадото си мастодонт с хобот, клатещ се като махало между бивните. Не можех да забравя и ужаса, който бях изпитал, когато осъзнах къде се намирам, колко загубен и объркан се чувствах.
За пореден път си припомних предварителните планове, които бяхме кроили заедно с Райла. Мислейки за тях, ме изпълваше усещането за нереалност, както и известен страх. Навярно щяха да се появят толкова неща, които не бяхме в състояние да предвидим, тъмни петна, които осейваха и най-добре разработените планове. Какво ли бяхме пропуснали, чудех се аз? Какви ли неподозирани обстоятелства щяха да се появят, за да ни изтормозят през настъпващите дни?
Безпокоеше ме начинът, по който планирахме да използваме пътуването във времето. Ако изобщо бих мислил за това, никога не бих го правил така, както Райла. Трудно ми беше да се избавя от убеждението, че пътуването във времето трябва да се използва за напредъка на науката и знанието, че не е нещо, което да бъде предлагано на пазара.
Но Райла несъмнено имаше право като твърдеше, че ако някой друг бе открил тайната и притежаваше метода, той от своя страна би го използвал за собственото си благо. Според нея, било глупаво да се отказваш от възможността да поставиш пътуването във времето върху здрава икономическа основа — защото единствено на такава основа то можело впоследствие да се използва за научни цели.
В ъгъла си спящият Боузър диво изквича, хвърляйки се върху сънувания заек. Допих си бирата, хвърлих бутилката в кошчето за смет и отидох да си легна.
Райла си пристигаше на другия ден и трябваше да стана рано, за да отида до Минеаполис и да я посрещна на летището.
Глава 14
Когато зърнах Райла да слиза по стълбичката на самолета, изражението й беше мрачно и решително, но щом ме видя, тя се усмихна и забърза към мен. Прегърнах я и казах:
— Радвам се, че се върна. Последните три дни бях много самотен.
Тя наклони глава за целувка, после притисна лице към рамото ми.
— Радвам се да те видя, Аса — прошепна Райла. — Чудесно е отново да си у дома. Какво ужасно време!
— Какво има, Райла?
Тя се дръпна настрани и вдигна поглед към мен.
— Бясна съм — отвърна тя. — Мъчно ми е. Ядосана съм. Никой не ми повярва.
— Кой не ти повярва?
— На първо място Къртни Маккалахан. Той е адвокатът, за когото ти говорих. Приятели сме от много време. Никога не се е случвало да не ми вярва. Но той постави ръце върху бюрото си, зарови лице в тях и се разсмя толкова силно, че целият се разтресе. Когато отново вдигна поглед, трябваше да си свали очилата и да си изтрие очите. Толкова му беше смешно, че едва можеше да говори. Задъхваше се и се давеше от смях, и накрая ми каза: „Райла, познавам те от толкова време, а не съм знаел, че си такава. Изобщо не съм си и помислял, че си в състояние да направиш подобно нещо“. „Какво например?“ — попитах го аз, и той ми отвърна: — „Да си правиш майтап с мен“. Но каза, че ми прощава, защото съм му повдигнала настроението. Озъбих му се и му казах, че не се шегувам и че искаме да ни представлява, да се грижи за интересите ни и да ни защищава. „Наистина имаме нужда от някой, който да се грижи за интересите ни, нали?“ — попитах го аз, а той ми отвърна, че ако онова, което съм му разказала, е истина, непременно се нуждаем от такъв човек. Но отказа да ми повярва. Струва ми се, вече не си мислеше, че си правя майтап; не знам какво си мислеше. Но въпреки това не ми повярва, независимо от всичко, което му казах. Заведе ме на вечеря и ми поръча шампанско, но не мога да му простя начина, по който се държа.
— Но ще се съгласи ли да ни представлява?
— Можеш да се обзаложиш, че ще го направи. Каза ми, че ако съм в състояние да му покажа доказателство, няма да пропусне това за нищо на света. Каза, че ще изостави всичко, че ще прехвърли цялата си работа на сътрудниците си и ще ни посвети цялото си време. Каза, че доколкото той можел да прецени, щели сме да имаме нужда от цялото му внимание. Но дори когато ме отведе до хотела ми и ми пожела лека нощ, продължаваше да се смее на всичко това.
— Но, Райла, доказателство…
— Почакай малко. Това не е всичко. Прескочих до Ню Йорк и разговарях със „Сафари, Инк.“. те се заинтригуваха, разбира се, и всъщност не ми се присмяха, но се отнесоха скептично. Просто решиха, че ги лъжа — че се опитвам да ги изиграя, макар да ги притесни това, че не могат да разберат какъв е номерът. Шефът им е скован, официален стар англичанин, който се държа изключително коректно. Каза ми: „Госпожице Елиът, не знам какво е всичко това, но ако се окаже, че е нещо повече от обикновена измишльотина, мога да ви уверя, че ще проявим извънреден интерес“. Освен това ми каза: „Ако не ви познавахме отпреди, изобщо нямаше да ви изслушам“.