— Ще ти се стори забавно — отвърна тя. — Влязох в бизнеса с археологически находки и вкаменелости. Започнах от малко и постепенно дейността ми се разрастна. Предимно с находки и вкаменелости, макар че също се занимавах със скъпоценни камъни и други подобни. Щом не бях в състояние да работя като археолог или палеонтолог, поне можех да използвам по някакъв начин образованието си. Най-добре се продаваха черепи от малки динозаври, запазени трилобити и скални отломъци с отпечатъци от риба. Направо ще се изненадаш от това колко можеш да получиш за наистина добра стока — и дори за не чак толкова добра. Преди две години една компания за производство на закуски от зърнени храни излезе с идеята да поставят като премии в кутиите малки кубчета от кости на динозаври. Възложиха поръчката на мен. Знаеш ли откъде взехме костите от динозаври? Разкопахме с булдозери и други машинарии леглото на пресъхнал воден басейн в Аризона. Имаше стотици тонове кости, които да бъдат нарязани на малки кубчета. И трябва да ти кажа, че малко ме е срам от това. Не че не беше законно. Съвсем законно си беше. Ние притежавахме земята и не сме нарушили закона, но никой не е в състояние дори само да предположи колко безценни вкаменелости може да сме унищожили по време на работата.
— Може би — казах аз. — Но доколкото разбирам, не те влече да си имаш работа с археолози или палеонтолози.
— Напротив — възрази тя, — много ги уважавам. Искаше ми се да съм една от тях, но тази възможност никога не ми се отдаде. Щях да работя с години, както работехме заедно с теб на онези разкопки в турската пустиня. Щях да прекарвам цялото лято в копане, класифициране и каталогизиране, а през месеците след края на разкопките щях да продължа да класифицирам и каталогизирам. А междувременно щях да обучавам слабоумни студенти. Но нима успях да поставя името си под някоя статия? Спокойно можеш да се обзаложиш, че не. За да си нещо в този бранш, трябва да си в Йейл, Харвард, Чикаго или на някакво подобно място и даже тогава могат да изминат години преди някой да те забележи. На върха няма място, независимо колко усилено работиш или пък колко драпаш и се бориш. Неколцина тщеславни дебелаци са уредили всичко и са се венчали за местата си.
— И при мен беше горе-долу така — казах й аз. — Преподаване в малък университет. Никакъв шанс за изследователска работа. Никакви средства дори за краткосрочни разкопки. От време на време по някоя възможност да попаднеш на големи разкопки, ако подадеш молба отрано и искаш да вършиш черната работа. Макар че всъщност не се оплаквам. Известно време наистина не ми пукаше особено. Университетското градче беше спокойно и удобно и аз се чувствах сигурен. След като Алис ме напусна… Ти знаеше ли за Алис?
— Да — отвърна тя. — Знаех.
— Струва ми се, че дори тогава не ме беше чак толкова грижа — продължих аз. — За това, че ме напуска, искам да кажа. Но гордостта ми бе наранена и чувствах, че за известно време трябва да се скрия някъде. Не тук, нямам предвид това. Тъй или иначе, сега вече всичко е минало.
— Имал си син.
— Да, Робърт. Във Виена е с майка си, струва ми се. Във всеки случай, някъде в Европа. Мъжът, заради когото ме напусна, е дипломат — професионален дипломат, а не политическа креатура.
— Ами момчето, Робърт?
— Отначало беше с мен. После поиска да се премести при майка си, така че му позволих.
— Аз изобщо не съм се омъжвала — рече тя. — Отначало бях прекалено заета, после не ми изглеждаше толкова важно.
Поседяхме мълчаливо за миг, докато здрачът се разстилаше над земята. От групата криви дървета в ъгъла на двора се разнасяше аромат на люляк. Една наперена червеношийка необезпокоявано подскачаше наоколо, като току спираше да ни погледне втренчено с мънистеното си око.
Не знам защо го казах. Нямах такова намерение. Думите просто сами се откъснаха от устата ми.
— Райла — казах аз, — ние сме били двама глупаци. Преди много време сме притежавали нещо, без да съзнаваме, че го имаме.
— Точно затова съм тук — отвърна тя.
— Ще поостанеш ли? За толкова неща имаме да си говорим. Мога да позвъня в мотела. Не е много добър, но…
— Не — прекъсна ме тя. — Ако нямаш нищо против, ще остана тук с теб.
— Чудесно — казах аз. — Мога да спя на кушетката.
— Аса — рече тя, — престани да се държиш като джентълмен. Не искам да си джентълмен. Казах, че ще остана с теб, спомни си това.
Глава 3
Боузър тихо лежеше в ъгъла си и ни наблюдаваше с обвиняващи, печални очи, докато ние закусвахме на масата.