Отворих вратата на един шкаф, извадих бутилка и я поставих на кухненската маса. Намерих три чаши и проверих дали има лед.
— Да не би да имаш намерение да го поканиш тук, на кухненската маса? — попита Райла.
— По дяволите, той няма да знае как да се държи, ако седнем в дневната. Ще е прекалено официално и ще го уплаши. Тук ще се чувства спокойно.
— Щом е така, съгласна съм — рече тя. — На самата мен ми харесва. Има атмосфера на кръчма.
Отвън се чуха стъпки, които се насочиха към вратата на кухнята.
— Не му трябваше много време — забеляза Райла.
— Бен е нетърпелив — поясних аз. — Надушва парите.
Отворих вратата и Бен влезе вътре. Приличаше на куче, надушило заек.
— Значи си го открил? — попита той.
— Седни, Бен — казах аз. — Имаме да си говорим по работа.
Напълних чашите и тримата седнахме на масата.
— Аса, какво искаш да кажеш? — попита Бен.
— На първо място — отвърнах аз, — трябва да ти призная нещо. Онзи ден те излъгах. Или поне те излъгах наполовина. Казах ти само част от истината и то не важната част.
— Искаш да кажеш, че няма никакъв космически кораб?
— А, космически кораб има.
— Тогава за какво става дума — каква е тази работа с полуистината?
— Това означава, че космическият кораб е само част от въпроса, една малка част от него. Важното е, че открихме как да пътуваме във времето. В миналото и може би дори в бъдещето. Не сме питали за бъдещето. Бяхме толкова развълнувани, че изобщо не ни дойде наум да попитаме.
— Кого да попитате? — Долната челюст на Бен увисна, сякаш някой го беше ударил с нещо тежко.
— Навярно е най-добре да започнем от началото — каза Райла, — и да му разкажем всичко така, както се случи. С тези въпроси и отговори доникъде няма да стигнем.
Бен изпразни чашата си на един дъх и я протегна за още.
— Да — рече той. — Давайте нататък и ми разкажете.
Той изобщо не ни вярваше.
Казах на Райла:
— Ти му разкажи. Не искам да ви губя времето. Когато пия, ставам много словоохотлив.
Тя му разказа историята точно и лаконично, без да добави нито една излишна дума — от момента, в който бях купил фермата, до днес, включително за разговорите си във Вашингтон и Ню Йорк.
През цялото време, докато говореше, Бен не каза нито дума. Просто седеше с изцъклени очи. След като Райла свърши, той остана известно време безмълвен. Накрая се размърда.
— Тук има нещо, което ме смущава — каза той. — Казвате, че Хайръм може да разговаря с онова Котешко лице. Това означава ли, че наистина е способен да разговаря с Боузър?
— Не знаем — отвърна Райла.
Той поклати глава.
— Това, което ми разказвате, е трудно за преглъщане. Няма начин да се върнеш в миналото.
— Така казват всички — рече Райла. — Ще трябва да го докажем. Ще трябва да се върнем в миналото, в такова минало, което не е виждал никой човек, и да донесем обратно филми за него. Има нещо, което не ви казахме, Бен. С Аса ще се върнем назад във времето на динозаврите и искаме да дойдете с нас.
— Аз ли? Искате да се върна заедно с вас? При динозаврите?
Изправих се и отидох в дневната — там бяха натрупани нещата, които Райла бе донесла. Върнах се с една от двете пушки и я поставих на масата пред Бен.
— Знаеш ли какво е това? — попитах го аз.
Той я взе, вдигна я и я претегли в ръка. Завъртя се на стола си, насочи оръжието към кухненския прозорец и го отвори. После погледна през цевите.
— Пушка за слонове — отвърна той. — Чувал съм за тях, но никога не съм виждал такава. Двуцевка. Господи, какъв калибър! С такова нещо можеш направо да отнесеш слона.
Той въпросително погледна към мен.
— Мислиш ли, че същото се отнася и за динозаврите? За някой от големите?
— Никой не знае — казах аз. — Един точен изстрел би трябвало да го спре. Или да го свали. Не знам. Имаме две такива пушки. Когато с Райла отидем при динозаврите, аз ще нося едната. Райла ще е натоварена с камерата. Надяваме се, че ти ще носиш другата пушка. Не знаем какво можем да очакваме там в миналото, но във всеки случай, две пушки ще са по-добре от една.
Бен си пое дъх.
— Динозаври! — възкликна той. — Предлагате ми възможност да дойда с вас? С такава пушка?
— Обръщате нещата — рече Райла. — Не ви предлагаме възможност, а ви молим да дойдете.
— Не е нужно да ме молите — каза Бен. — Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете. Винаги съм искал да отида в Африка. А това сега ще е по-хубаво от Африка.
— Може да е опасно. Може и да не е. Както казва Аса, няма откъде да знаем.
— Но вие отивате, нали?
— Аз ще трябва да работя с камерата — самодоволно отвърна Райла.