— Бен, това е страшно щедро от твоя страна — казах му аз. — Къде остана каменосърдечният банкер?
— Ами всъщност имах предвид да направим това, ако пътуването ни излезе успешно — отвърна той. — Естествено, бих искал да науча какво сте открили.
— Все още ли се съмняваш?
— Всъщност, не. Когато си тръгна от тук и се върна в колата си, ще се чудя в какво съм се забъркал. Ще прекарам цялата нощ като си повтарям, че съм бил глупак да ви слушам, че пътуването във времето е невъзможно. Но като седя тук, смуча пиячката ви и ви слушам, не изпитвам никакви съмнения. Сърбят ме ръцете да участвам в това. Ако не беше ти, Аса, нямаше да повярвам нито дума. Спомням си как беше, когато бяхме деца. Аз бях един от тайфата, естествено, но бях банкерският син и много от другите не ме обичаха. Мислеха, че моите старци са по-богати от техните, а всъщност не беше така. Никога не пропускаха възможност да ме обидят. Никой не обича банкерите в малките градчета — е, предполагам, че никой не обича каквито и да е банкери, пък и нека си го призная, моят старец не вдъхваше много доверие, както, предполагам, същото се отнася и за мен. Но въпросът е, че ти никога не си ме обиждал, никога не си се поддавал на това. Имало е случаи, когато дори си се бил за мен. Ти ме възприемаше просто като всички останали.
— По дяволите, това не е голямо достойнство — казах аз. — Ти беше като всички останали. Бяхме просто тайфа провинциални момчета и всички си приличахме.
— Виждате ли — обърна се Бен към Райла. — Виждате ли защо вярвам на този човек.
— Радвам се, че е така — отвърна Райла, — и ще бъдем признателни за всякаква подкрепа, която ни окажете. За нас двамата това ще е от голямо значение.
— Защо не ме оставите малко да поразуча по въпроса с оградата? Мога да поразпитам някои хора и никой няма да разбере нищо. Мога да кажа, че го правя за човек, който иска да се занимава със селско стопанство. Нищо определено, разбира се, ще се държа така, като че ли само опипвам почвата. Хората очакват от мен да съм такъв. Мога така да наредя нещата, че строежът на оградата да започне веднага, щом кажете. Струва ми се, че съм в състояние да събера доста хора за работата. Важното е оградата да се издигне бързо, преди да започнат да говорят прекалено много за нея. Както е минал сезонът на прибиране на реколтата, сигурно ще има много селски момчета, които с радост ще приемат да припечелят малко пари. Предполагам, че ще се наложи първо да измерите земята, преди да вдигнете оградата. Безсмислено е да рискувате и да ограждате чужда земя. С охраната ще е малко по-трудно, но мисля, че и това може да се уреди. Полицейският участък в Минеаполис претърпя ново орязване на бюджета и са уволнили двайсетина-трийсет момчета. Може би ще успеем да наемем някои от тях. Ще поговоря с шерифа в Ланкастър и ще разбера дали той няма някакви други идеи. Ще ви трябват и големи знаци, забраняващи влизането. Струва ми се, че за това има някакви правила. Знаците трябва да са с определен размер и в закона се казва нещо за надписа. Ще проверя.
— Мислиш за всичко — рече Райла. — Направо ти дишаме праха.
— Когато правиш нещо, трябва да го правиш както трябва — отвърна Бен. — Малко предварително планиране може да ти спести много проблеми.
Той погледна часовника си.
— Мили Боже — каза Бен, — ще закъснея за вечеря и Майра ще ме направи на нищо. Довечера има някакво събиране и тя иска да се нахраним по-рано.
Той се изправи и продължи:
— Ще поддържаме връзка. Съобщете ми кога планирате да тръгнем. Ще трябва да измисля някакво оправдание, за да си взема няколко почивни дни. Пътуване или нещо друго.
— Два дни сигурно ще са достатъчни, за да направим онова, което искаме — отвърна Райла.
— Няма да имам никакви проблеми да си уредя отпуска — каза Бен.
След като той си тръгна, Райла се обърна към мен.
— Този човек е като валяк.
— Чу какво каза преди това — казах й аз. — Има намерение да се намеси в играта.
— Ще му продадем пет процента — рече Райла. — Има ли някакви пари?
— Първата стотинка, която някога е печелил — отвърнах аз. — Плюс семейното състояние. То може изобщо да не е чак толкова голямо, но е достатъчно.
Глава 16
Хайръм командваше и това го правеше горд.
— Виждате ли онези колчета — каза той и посочи към трите боядисани в червено колчета, подредени едно зад друго. — Те бележат дупката във времето. Просто ги следвате и ще попаднете в нея.
Той ми подаде наръч с колчета, боядисани в същия цвят.