— Когато стигнете там — продължи Хайръм, — недейте направо да се втурвате. Забийте тези колчета пред другия край на дупката така, както съм поставил тези три тук. По този начин ще знаете къде е дупката, когато стане време да се връщате.
— Но тук си поставил само три колчета — казах аз.
— Дадох ви повече, защото може да искате да отбележите пътя по-добре — отвърна Хайръм. — Там в миналото, където отивате, нещо може да ги прегази, а тук няма такава вероятност. Освен това направих колчетата по-дълги и по-тежки, за да можете да ги забиете наистина стабилно.
— Хайръм — попита Райла, — сам ли измисли всичко това?
— Естествено. Не беше трудно. И недейте се тревожи. Ако не се върнете след няколко дни, ще пратя Боузър да ви открие. Той може да ви доведе вкъщи. Спомнете си, господин Стийл, че онзи път той ви помогна.
— Така е — признах аз. — Хайръм, благодаря ти много.
— И да стоиш тук — рече му Бен. — Недей да се скиташ наоколо. Наглеждай мястото. Аса ти остави достатъчно ядене в хладилника, тъй че няма да ти се наложи да излизаш някъде, за да се храниш.
— Мога ли да се отдалечавам достатъчно дълго, за да отида до банята?
— Да, разбира се — отвърна Бен, — но гледай да не се бавиш. И не казвай на никого какво става. Дори ако дойдат да питат. Може да дойде Хърб. Той е подушил, че става нещо и може да не се стърпи. Ако някой дойде и пита какви са тези колчета, кажи му, че не знаеш.
— Щом тръгнем — каза Райла, — той може дори да ги извади.
— Не, не мога — възрази Хайръм. — Ами ако трябва да дойда и аз, за да ви спасявам?
— Няма да се наложи — отвърна Бен. — Дори малко да се забавим, недей да се тревожиш. Не пращай Боузър след нас. Недей да идваш и самият ти.
— Ако се наложи да дойда — важно рече Хайръм, — ще събера спасителна група.
— По дяволите, не! — кресна Бен. — В никакъв случай не го прави. Просто си стой тук.
— Добре, господин Пейдж — примири се Хайръм.
Погледнах към другите двама и изглежда нямаше причина да не тръгнем. Райла беше натоварена със снимачната апаратура, а двамата с Бен носехме раници и големите пушки. Освен това през рамото на Бен висеше 0.30–06 мм пушка. Взимаше я, защото каза, че ни трябвала пушка за месо.
— Никога не тръгвам на лов, без да застрелям нещо за ядене — бе казал той. — Тъй като ще живеем на открито, ще ни трябва прясно месо.
— Но там има само гущери — бях възразил аз. — Динозаври, гущери и други подобни.
— Кой казва, че гущерите не стават за ядене? — попита той. — Или дори динозаврите. Много хора ядат гущери. Чел съм някъде за това. Казват, че имали вкус на пиле.
И ето ни, строени в редица — аз начело, Райла по средата и Бен накрая.
— Е, да вървим — казах аз. — Трябва да помним едно. Можем да излезем от другия край през нощта. След всичките милиони години продължителността на деня се е променила. Котешкото лице не може да е чак толкова точен. На това разстояние във времето, на което отиваме, трябва да има някакво отклонение. Той ни насочва към седемдесет милиона години в миналото, но може да има отклонение от плюс минус няколко години, тъй че можете да разберете…
— Аса — прекъсна ме Бен, — стига с тази лекция. Да вървим.
Аз поех напред и макар да не погледнах зад себе си, знаех, че другите двама ме следват. Вървях по линията от яркочервени колчета и когато минах последното, сякаш нещо ме спъна, но само след крачка възстанових равновесието си и се оказах на друго място.
— Останете там, където сте — казах на другите двама. — Продължавайте да гледате в същата посока. Трябва да забием тези колчета и то без никаква грешка.
Едва когато казах това, си позволих да огледам къде се намираме. Трябваше да им го напомня преди да тръгнем и почти изпаднах в паника, че някак си сме изменили посоката и положението си. Спомнях си ужаса, който бях изпитал, когато нямах никаква представа как да се измъкна от Плейстоцена.
Не беше нощ, както бях предположил. Грееше ясно слънце и дори да не знаех къде отиваме, струва ми се щях да позная, че е краят на Креда.
Не изглеждаше много по-различно от местността, от която бяхме дошли. Имаше повече дървета, разбира се, но те бяха познати: кленове, брези и дъбове, сред които растяха иглолистни. Но точно пред нас се издигаше нещо, което приличаше на огромен ананас с множество стърчащи от него папратовидни клони. Сагова палма и то по-примитивна от онази, която бих очаквал да открия тук, но си оставаше факт, че единствено в Креда и на тази географска ширина човек би могъл да открие сагова палма, растяща сред познатите родни дървета.
— Добре — рече Бен. — Хайде да забием колчетата.
Полуизвърнат му подадох едно, после извадих походната си брадвичка и забих друго. Когато свършихме, бяхме поставили в редица шест колчета. Бен се придвижи по редицата и заби всяко следващо колче малко по-надълбоко от предишното.