С всяка следваща минута пушката ставаше все по-тежка и по-неудобна. Не можех да намеря подходящ начин да я нося и се зачудих какво, по дяволите, бих направил, ако се появи някой хищник с течащи от муцуната лиги и се хвърли срещу нас. Раницата бе достатъчно тежка, но пушката беше по-сериозен проблем.
От малката брезова горичка на петдесетина метра от нас подаде голямата си колкото бъчва глава една костенурка — огромна костенурка. Тя спря, премигна към нас, после продължи. Когато я видяхме да се появява откъм брезите, ние замръзнахме. Бен наполовина свали пушката от рамото си.
Създанието малко приличаше на костенурка, но не беше. Нямаше черупка, а броня. То се клатеше докато вървеше, а късите му крака го издигаха на съвсем малка височина над земята.
От дясната си страна чух бръмченето на камерата на Райла, но не погледнах към нея. Продължавах да наблюдавам животното.
— Всичко е наред — казах аз, като се надявах наистина да е така. — Това е алкилозавър. Не е хищник.
Животното вече беше излязло от брезовата горичка, която заемаше всичко на всичко пет метра площ. Влачещата му се по земята опашка завършваше с масивен костен израстък.
Камерата продължаваше да бръмчи. Сега старото бронирано създание бе спряло. То изсумтя към нас, вдигна огромния израстък на опашката си и удари с него по земята.
— Проклет да съм — рече Бен. — То ни заплашва.
— Не е уплашено — казах аз. — Изобщо не се плаши от нищо. Само някой от хищните динозаври да се приближи до него и ще получи удар с тази опашка право в зъбите си.
Анкилозавърът решително се обърна и спокойно се затътри в обратната посока. Райла свали камерата си.
— Хайде да потърсим място за лагер — рече Бен.
Половин час по-късно го открихме — поточе, извиращо от хълм, скрито сред група дъбове и кленове, могъщи дървета, които ме караха да мисля за древните английски гори, както бяха изобразени в илюстрациите на едно старо издание на Тенисън.
— Съвършено е — рече Бен. — Тук сме защитени. Нито едно голямо животно не може лесно да ни достигне тук сред дърветата.
— Може би надценяваме свирепостта на хищните динозаври — казах му аз. — Може би те не нападат веднага. Ние ще им изглеждаме странно, не като обичайната им плячка. Възможно е да ни избягват. И още нещо — наоколо може да няма много от тях.
— Дори и така да е — настоя Бен, — не трябва да поемаме каквито и да е рискове. Ще се държим заедно. Няма да се отдалечаваме един от друг. И ще проверяваме всичко. Когато устроим лагера, ще простреляме пушките.
Бързо устроихме лагера (прост лагер — с две малки палатки под дърветата), изкопахме яма за огън, събрахме съчки и разопаковахме багажа си.
— През нощта двамата с теб ще се редуваме да стоим на пост — каза ми Бен. — Не искаме да ни сбъркат с нещо, нали?
Когато лагерът беше окончателно готов, с Бен простреляхме пушките.
— Онова, което трябва да правиш — рече Бен, — е да си спокоен. Не се напрягай, недей да се вдървяваш. Дръж приклада до рамото си, но не го притискай прекалено силно. Нека има малко пространство, но трябва да владееш оръжието така, че прикладът да не блъсне рамото ти и да отскочи в брадичката ти. Облегни се на него. Но не много силно.
Бен нямаше никакви проблеми. Беше стрелял с едрокалибрено оръжие и преди, но не чак с толкова голямо. При мен бе малко по-различно. Никога не бях стрелял с нещо по-голямо от 22 калибър, но си спомнях какво ми каза Бен и не излезе чак толкова зле. Първият изстрел едва не отнесе рамото ми и ме отхвърли една-две стъпки назад, но не ме събори. Вторият се получи по-добре. Третият изглеждаше съвсем нормален. При четвъртия и последен изстрел дори не усетих отката. Високата самотна бреза, която използвахме за мишена, бе цялата на дупки от куршумите.
— Бива — одобрително каза Бен. — Няма да се нараниш много. Ако я оставиш да те удари прекалено зле, ако не издържиш, започваш да се страхуваш от пушката и трепваш всеки път, когато стреляш. А това е все едно да я хвърлиш срещу онова, което те напада. Ако трепваш, не можеш да уцелиш и дългата страна на обор от трийсет стъпки.
— Аса — тихо ме повика Райла.
Обърнах се и видях, че е седнала по турски на земята и е опряла лакти върху коленете си, за да задържи стабилно бинокъла.
— Ела да видиш — рече тя. — Там има много животни. Малки групички и отделни екземпляри, но се сливат с фона и трудно се виждат. Погледни натам, точно наляво от четирите дървета на хребета, който се издига нататък от реката.
Тя ми подаде бинокъла, но той беше прекалено тежък, за да го държа стабилно, докато бях изправен. Трябваше да седна и да подпра лакти върху коленете си като нея.