Тя беше права, разбира се — имаше известни свидетелства, че са били топлокръвни. Бях чел някои от доказателствата и не бях останал впечатлен от тях. Но не го казах. Очевидно Райла приемаше тезата, а тук не бе място за академични спорове.
Някъде откъм север се разнесе рев. Заслушахме се. Звукът не се приближаваше, нито се отдалечаваше. Всичко останало се смълча и в промеждутъците между отделните ревове не се чуваше нищо. Досега не бяхме усещали заобикалящия ни постоянен шум, но сега забелязахме отсъствието на други звуци, на сумтенето, тихото кряскане, множеството различни писукания.
— Чудя се дали това не е нашият приятел отвъд хребета? — попита Бен.
— Възможно е — отвърна Райла. — А може и да е нещо друго.
— Не знаех, че динозаврите са издавали звуци.
— Никой не знае това. Общото мнение, струва ми се, е, че са били неми. Вече знаем, че не е така.
— Ако се изкачим по хълма — каза Бен, — от върха ще можем да видим този звяр.
Изкачихме се по хълма, но не открихме звяра. Ревът престана преди да стигнем хребета. Разузнаването с бинокъла не успя да покаже нищо достатъчно голямо, което да е в състояние да вдигне всичкия онзи шум.
Не открихме звяра, но се натъкнахме на много създания. Малки стада щраусови динозаври, които страшно приличаха на шесткраки голи птици, бягаха от нас. Сумтящи малки рогати чудовища, седемдесетина сантиметра в раменете, с клатене се отдалечиха от парчето земя, което бяха разровили с роговете си в търсене на корени и грудки. Змии изпълзяваха изпод краката ни. Подплашихме ято гротескни, тромави птици с големината на яребица или може би малко по-големи, които негодуващо отлетяха. Бяха смешни на вид същества — перата им като че ли не бяха на място и не можеха да летят добре. Малко по-нататък видяхме няколко игуанодонти, високи около метър и осемдесет. Би трябвало да са много по-големи — а според свидетелствата на вкаменелостите, най-вероятно изобщо не трябваше да ги има тук. Бяха отпуснати, зловещи зверове и когато отваряха устите си, показваха ужасните си зъби. Несъмнено бяха месоядни. Тези зъби в никакъв случай не бяха предназначени да смилат растения. Приближихме се до тях, като двамата с Бен държахме пушките в готовност. Държах пръста си на спусъка, но животните се държаха спокойно. Известно време сънливо и подозрително ни гледаха, после се обърнаха и тежко се отдалечиха.
През този следобед камерата на Райла почти не преставаше да бръмчи. Засне много лента и постоянно трябваше да спираме, за да зарежда нова. Но освен игуанодонтите, тя не успя да хване в кадър нищо голямо.
Когато тръгнахме обратно, Бен посочи към небето.
— Вижте там.
Той сочеше към ято птици в далечината. Трябва да бяха стотина. Летяха на изток и приличаха на черни комари в небето.
Фокусирах бинокъла към тях и макар да останаха сравнително малки, нямаше начин да ги сбъркам.
— Птерозаври — казах аз. — Там някъде трябва да има много вода.
Когато поехме обратно към лагера, оставаше само около час до залез слънце. По средата на пътя се натъкнахме на шест щраусови динозавъра. При появата ни те се поколебаха и започнаха да се отдалечават. Бен ми подаде пушката за слонове.
— Подръж това за малко — рече той.
Той свали от рамото си 0.30–06 калибровата пушка, но докато се обърне, щраусите бяха изчезнали, тичайки стремглаво с мощната си, люлееща се походка. Бен вдигна пушката и я насочи към тях. Тя изгърмя с равен зловещ пукот и един от тичащите динозаври се преметна през глава, приземи се по гръб и стройните му крака заритаха във въздуха.
— Вечерята — ухилен каза Бен. Той преметна ремъка на по-малката пушка през рамо и протегна ръка за онази, която ми бе дал да държа.
— Засне ли това? — попита Райла той.
— Да — мрачно отвърна тя. — Записано е. Първият убит динозавър.
Бен се ухили още по-широко.
— Какво знаеш ти за това! — възкликна той.
Приближихме се до убитото животно. Бен облегна голямата пушка на него и извади от калъфа на колана си нож.
— Ти го хвани за крака — каза ми той, — и дърпай. — Все още стиснал пушката си в една ръка, аз хванах крака с другата и го задърпах. Ножът на Бен режеше бързо и опитно около бута.
— Добре — рече той, хвана бута с две ръце и яростно го завъртя. Той се откъсна, но някои от мускулите все още се държаха. Бен направи още два разреза с ножа си и бутът се отдели от тялото.
— Аз ще го нося — казах аз. — Ти имаш две пушки.
Той изсумтя.
— Бихме могли да вземем и другия бут, но този навярно ще е достатъчен. Няма смисъл да се запасяваме с месо. Само ще се развали.
— Откъде знаеш, че това става за ядене? — попитах го аз.