— Няма да се отровим — отвърна Бен. — Ако не ни хареса, можем да го изхвърлим и да си опържим малко бекон.
— Няма да се наложи да го изхвърляме — каза Райла. — Ще стане за ядене.
— Защо си толкова сигурна? — попитах аз.
— Ние ядем пилета, нали?
— Може и да съм глупав — рече Бен, — но каква връзка имат пилетата с това?
— Пилетата са близки до динозаврите. Най-близките до тях същества, които съществуват в наше време. Преки потомци, ако изключиш едно-две други животни.
„Ако изключиш едно-две други животни, наистина“ — помислих си аз, но гласно не казах нищо. Тя не грешеше изцяло, разбира се. Не бях казал нищо за топлокръвието, помислих си аз, и в името на съгласието можех да си замълча и по този въпрос.
Не изхвърлихме месото. Оказа се вкусно. Малко напомняше на телешко, но не съвсем. Бе сочно и имаше специфичен сладникав вкус. Изядохме доста от него.
След като изпекохме бута, засилихме огъня и седнахме около него. Бен отвори бутилка уиски и ни наля от него в чашите за кафе.
— Да си пийнем малко — каза той. — По ловджийски. Само толкова, колкото да ни стане малко по-топло и да се почувстваме по-добре. Да се загреем отвътре.
Подаде ни чашите и прибра бутилката.
Седяхме, отпивахме от уискито и светът изглеждаше чудесен. Бе ни уютно край огъня, бяхме заснели филм и всичко беше наред. След продължителната разходка бяхме прекалено уморени за да разговаряме.
Сред ниската растителност около нас чувахме шумолене и писукане.
— Това са бозайници — рече Райла. — Бедните малки същества, те са се крили през целия ден.
— Недей да ги съжаляваш — каза й Бен. — Ще се оправят. Пак ще са си там, когато динозаврите и всички останали като тях изчезнат.
— Може и така да се погледне на нещата — отвърна тя.
— Трябва да поспим малко. Аз ще пазя пръв — каза ми той. — Ще те събудя в… — Бен погледна часовника си. — По дяволите, показва четири часа. Нашето време не става за тук. Както и да е, ще те събудя след около четири часа.
— Ние сме трима — намеси се Райла.
— Ти си поспи — рече Бен. — Ние с Аса можем да се погрижим за това.
Бяхме опънали палатките, но времето бе хубаво и не ги използвахме. Разгънахме постелките си и легнахме. Беше ми трудно да заспя, макар че се опитвах. Предстоеше ни тежък ден. Бен поседя до огъня известно време, после взе едрокалибрената пушка и се насочи към края на горичката.
Тихото шумолене и писукане навсякъде около нас продължаваше. В този свят, май имаше много повече малки бозайници, отколкото се предполагаше.
— Аса — попита ме Райла, — спиш ли?
— Заспивай — отвърнах аз. — Утре ще е труден ден.
Тя не каза нищо повече, а аз се отпуснах, като се опитвах да се унеса, и накрая трябва да съм заспал, защото следващото, което усетих, беше, че Бен разтърсваше рамото ми. Отметнах одеялото и се изправих.
— Наред ли е всичко? — попитах аз.
— Да — отвърна той. — Скоро ще се зазори.
— Стоял си повече, отколкото е твоята смяна.
— Така или иначе не ми се спеше — рече той. — Бях прекалено възбуден. Но сега съм уморен. Може би вече ще мога да заспя. Ако не възразяваш, ще използвам твоята постелка. Няма смисъл да разгъвам моята.
Той изхлузи ботушите си, легна и се зави през глава. Отидох при огъня, който гореше силно. Очевидно, точно преди да ме събуди, Бен беше поставил в него нови съчки.
Нямаше вече писукане и шумолене и сега всичко бе стихнало. Все още беше тъмно, но във въздуха се носеше усещането, че скоро ще се зазори. Извън горичката нещо започна да цвърти. Реших, че е птица — или по-скоро птици, защото изглежда цвъртеше повече от едно създание.
Взех пушката под мишница и се насочих към края на горичката. Заобикалящата я равнина бе полуосветена от бледия сърп на луната.
Отначало като че ли не помръдваше нищо, но после, долу в тясната долина на реката нещо започна да се движи. Не можех да видя какво е. Движението беше спряло, но изведнъж започна отново. Казах си след малко, че когато очите ми се адаптират към мрака, ще мога да видя какво е.
Десетина минути по-късно ми се стори, че в долината различавам няколко тъмни сенки. Опитах се да се съсредоточа и да разбера какво представляват. Те си останаха само тъмни сенки, но сега като че ли забелязвах и някакви местещи се отражения, краткотрайни проблясъци на слабата лунна светлина по нещо, което се движеше. Цвъртенето продължаваше през цялото време и ми се струваше, че се разнася от долината, че към него се присъединяват все нови и нови птици и че се усилва. Звукът бе много странен и труден за определяне. Но почти можех да се закълна, че цвъртенето се разнася от сенките.