Приклекнах и се загледах, но не успях да видя много — само онези сенки, които от време на време сякаш се движеха, макар че дори да го правеха, не променяха положението си.
Не знам колко време съм клечал там, но беше доста. Нещо ме бе приковало там и ме караше да гледам онова, което се движеше в долината. Небето на изток започна да изсветлява и в горичката зад мен сънливо пропя птица. Обърнах глава да хвърля око натам и когато отново погледнах към долината, ми се стори, че виждам онези черни сенки по-ясно, отколкото преди. Бяха по-големи, отколкото си бях помислил отначало, и вървяха бавно наоколо, не всички едновременно — една-две се придвижваха и спираха, после тръгваха други една-две. Приличаха ми на пасящ добитък и в момента, в който си помислих това, разбрах, че каквото и да беше онова там долу, то правеше точно това — пасеше. Стадо пасящи динозаври.
Дали се дължеше на насоката ми на мислене или поради факта, че светлината на все още непоказалото се на хоризонта слънце едва забележимо се бе усилила, аз изведнъж успях да разбера какво са: трицератопи, стадо трицератопи. След като вече знаех какво са, можех да различа проблясващите им нагънати яки и белотата на двата рога, които стърчаха точно над очите им.
Бавно се изправих и предпазливо — навярно по-предпазливо, отколкото беше необходимо, защото от това разстояние едва ли можех да ги подплаша — се върнах в лагера.
Коленичих и разтърсих рамото на Райла. Тя сънливо промърмори:
— Какво има?
— Събуди се — казах аз. — Спокойно. Не вдигай шум. Там има стадо трицератопи.
Тя се измъкна изпод одеялото, все още сънена.
— Трицератопи — повтори Райла. — С рога и всичко останало?
— Цяло стадо. В долината. Като стадо бизони. Не знам колко са.
Бен се изправи, седна на походното легло и разтърка очи с юмруци.
— Какво, по дяволите, става? — попита той.
— Трицератопи — отвърна Райла. — Аса ги е видял.
— Онези динозаври с рога по муцуните?
— Точно така — потвърдих аз.
— Огромни зверове — каза Бен. — Един такъв скелет е изложен в Природонаучния музей в Сейнт Пол. Виждал съм го преди няколко години.
Той се изправи със залитане на крака и взе пушката.
— Ами да вървим да ги заснемем — рече той.
— Още е прекалено тъмно — възразих аз. — Трябва да почакаме да се разсъмне. Хайде първо да закусим.
— Не знам — каза Райла. — Не искам да ги изпусна. Наистина ли са цяло стадо? Каза, че са цяло стадо, нали? Истински трицератопси, а не някои от онези малки рогати създания, които видяхме вчера?
— Големи са — успокоих я аз. — Не успях да видя колко, но са големи. Ако искате, идете да ги видите, а аз ще приготвя малко яйца с бекон. Ще ви ги донеса там.
— Внимавай — рече Райла. — Не вдигай шум. Не тракай със съдовете.
Двамата се отдалечиха, а аз извадих яйцата и бекона, сложих кафето и се захванах да готвя. Когато им занесох чиниите и кафеника, започваше да се разсъмва. Трицератопсите все още бяха в речната долина.
— Виждал ли си някога през живота си нещо толкова прекрасно? — попита Райла.
Стадото наистина представляваше невероятна гледка.
Около три километра около реката бяха направо покрити от динозаври, които пасяха тревата и нискорастящите храсти. Някои от тях бяха още малки, не по-големи от прасета, други ми приличаха на млади екземпляри, но имаше и много големи. От мястото, където седяхме, големите изглеждаха метър и половина или повече на височина и навярно шест метра на дължина, включително опашката. Широките яки правеха главите им да изглеждат огромни.
— Как ще се доберем до тях? — попитах аз.
— Просто ще се приближим — отвърна Бен. — Ще вървим бавно. Няма да правим резки движения и да шумим. Ако някой от тях погледне към нас, ще спрем. Когато отново извърнат глава, продължаваме. Ще ни трябва много търпение. Райла ще върви в средата, а ние от двете й страни. Ако решат да тръгнат към нас, Райла се хвърля обратно, а ние двамата оставаме на мястото си.
Закусихме и оставихме чиниите и кафеника там, без да си правим труда да ги връщаме в лагера. После започнахме дебненето, ако това можеше да се нарече дебнене.
— Безсмислено е да се показваме така явно — казах аз.
— Ако се крием и се опитаме да се прокраднем към тях, ще ги подплашим — възрази Бен. — Така може да не ни обърнат внимание и навярно няма да им изглеждаме прекалено опасни.
Напредвахме бавно. Придвижвахме се само няколко стъпки и спирахме всеки път, когато някое от животните вдигнеше глава от тревата, за да ни погледне. Но изглежда Бен беше прав. Май динозаврите не ни обръщаха особено внимание.
На два пъти спирахме, за да може Райла да заснеме няколко кадъра от долината. Успяхме да стигнем на петдесетина метра от тях преди наистина да ни забележат. Два от големите трицератопси престанаха да пасат, обърнаха се, вдигнали високо глави и насочили острите си рогове право срещу нас, като тракаха с острите си, извити клюноподобни усти. Ние спряхме. От лявата си страна чувах бръмченето на камерата, но не откъсвах поглед от зверовете и държах пушката в готовност. Само с едно движение можех да я вдигна до рамото си. Странно — преди ми се беше струвала толкова тежка, а сега сякаш изобщо не я усещах.