— Изглежда, че се е оправил — рече Райла.
— А, няма му нищо — казах й аз. — Бързо ще оздравее.
— От колко време го имаш?
— Боузър е с мен от години. Отначало беше нормално градско куче, много възпитано и достолепно. Само от време на време лениво подгонваше по някоя птичка, когато излизахме на разходка. Но щом се преместихме тук, се промени. Загуби добрите си маниери и разви мания да преследва мармоти. Почти всяка вечер трябва да ходя да го търся и да го измъквам от дупката, която е изровил, докато мармотът цвърти и го предизвиква дълбоко от леговището си. Точно това си мислех, че прави Боузър снощи.
— И виж какво се случи, когато не отиде да го потърсиш.
— Ами имах да върша по-важни неща, пък и си помислих, че може да му е полезно да го оставя навън цяла нощ.
— Но, Аса, това беше фолсъмски връх. Невъзможно е да греша. Виждала съм твърде много такива и всички те са типични. Казваш, че някое дете може да го е намерило, но аз знам, че никое дете не е в състояние да го закрепи на пръта по начина, по който е закрепено. А ти спомена и нещо за кости от динозавър.
— Казах ти, че Боузър е куче, което пътува във времето — отвърнах аз. — Макар да звучи невъзможно.
— Аса Стийл, знаеш, че е невъзможно. Никой не може да пътува във времето, най-малко пък някакво куче.
— Добре. Обясни ми тогава откъде са дошли пресните кости от динозавър.
— Може да не са били от динозавър.
— Хей, аз познавам костите от динозавър. В колежа преподавах палеонтология и динозаврите ми станаха нещо като хоби. Чета всички статии, до които мога да се добера, а една година изкопахме части от динозавърски скелет за музея. Собственоръчно сглобих проклетото нещо. Прекарах цяла една зима да събирам всички онези кости заедно, да изработвам липсващите изкуствени части от скелета и да ги боядисвам в бяло, за да не може никой да ни обвини във фалшификация.
— Но чак пък пресни?
— По тях още висеше месо. Части от хрущяли и сухожилия. Месото беше започнало да се вмирисва. Боузър също. Явно се бе натъкнал на разлагащ се труп, бе се овъргалял в него и така си бе лепнал онзи прелестен аромат. Трябваше да го търкам три дни, за да премахна смрадта. Вонеше нетърпимо.
— Добре, щом така казваш. А как си го обясняваш?
— Не мога да го обясня. Дори не се и опитвам. Известно време, просто ей така се забавлявах с идеята, че може би няколко по-дребни динозаври са оцелели до днес и че Боузър някак си е намерил някой от тях мъртъв. Но това е също толкова безсмислено, колкото и куче пътуващо във времето.
На вратата се почука.
— Кой е? — извиках аз.
— Аз съм, Хайръм, господин Стийл. Дойдох да видя Боузър.
— Влизай, Хайръм — казах аз. — Боузър е тук. Преживя малко премеждие.
Хайръм влезе, но когато видя Райла, понечи да се върне назад.
— Мога да дойда по-късно, господин Стийл — рече той. — Почуках просто, защото не видях Боузър навън.
— Няма нищо, Хайръм — казах му аз. — Дамата е госпожица Елиът, моя приятелка, която не съм виждал от много време.
Той тромаво пристъпи вътре, смъкна каскета си и с две ръце го притисна към гърдите си.
— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице — каза той. — Ваша ли е колата навън?
— Да — потвърди Райла.
— Голяма е — рече Хайръм. — Никога не съм виждал толкова голяма кола. И човек може да се огледа в нея, така блести.
Той зърна Боузър в ъгъла, припряно заобиколи масата и коленичи до него.
— Какво му е? — попита Хайръм. — Цялата козина на един от краката я няма.
— Аз я остригах — отвърнах. — Трябваше. Някой го е пронизал със стрела.
Обяснението не беше съвсем точно, но бе достатъчно просто, за да може Хайръм да го разбере и да не продължи да задава въпроси. Той знаеше за стрелите. Много деца в градчето все още имаха лъкове и стрели.
— Лоша ли е раната?
— Мисля, че не.
Хайръм се наведе и прегърна кучето.
— Това не е хубаво — каза той. — Да обикаляш насам-натам и да стреляш по кучета. Никой не бива да стреля по куче.
Просейки състрадание, Боузър радостно заудря пода с опашка и облиза лицето на Хайръм.
— Особено по Боузър — продължи Хайръм. — Няма по-добро куче от Боузър.
— Ще пийнеш ли кафе, Хайръм?
— Не, вие си яжте. Аз просто ще поседя тук с Боузър.
— Мога да ти изпържа няколко яйца.
— Не, благодаря, господин Стийл. Вече закусих. Наминах при преподобния Джейкъбсън и той ме нагости. Ядох питки с наденички.
— Добре тогава — казах аз. — Остани с Боузър, пък аз ще разведа госпожица Елиът наоколо.
Когато излязохме на двора и той вече не можеше да ни чуе, аз й казах:
— Нека Хайръм не те безпокои. Безвреден е. Скита наоколо. Градчето донякъде се грижи за него. Той наминава и хората му дават храна. Добре я кара.