Цвъртенето престана. Не се чуваше нищо. Динозаврите в задната част на стадото вдигнаха глави и се втренчиха в нас. Някак си цялото стадо бе застанало нащрек.
— Започнете да отстъпвате — тихо каза Бен. — Стъпка по стъпка. Гледайте къде вървите. Внимавайте да не се спънете.
Започнахме да отстъпваме.
Един от големите трицератопси рязко направи няколко крачки напред. Вдигнах пушката до рамото си. Но след тези няколко крачки животното спря и яростно разтърси глава към нас. Ние продължихме да отстъпваме.
Друг динозавър се хвърли напред и спря, също като първия.
— Това е блъф — каза Бен. — Но да не ги предизвикваме. Продължавайте да отстъпвате.
Камерата бръмчеше непрекъснато.
Двата динозавъра стояха и ни наблюдаваха. Когато се отдалечихме на стотина или може би малко повече метра, те се обърнаха и се върнаха при стадото. Останалите животни продължиха да пасат.
Бен изпусна въздишка на облекчение.
— Бяхме близо — рече той. — Малко повече от необходимото.
Райла отпусна камерата.
— Но пък направихме хубави снимки — каза тя. — Точно от това се нуждаехме.
— Засне ли достатъчно? — попитах аз.
— Струва ми се, че да — отвърна Райла.
— Тогава да се връщаме — предложих аз.
— Продължавайте да отстъпвате още малко — каза Бен. — Все още недейте да се обръщате.
Отстъпвахме още известно време, после се обърнахме и поехме към лагера.
Зад нас цвъртенето се усили — стадото се връщаше към заниманията си. Отново всичко беше наред. Зловредните натрапници бяха изгонени и трицератопсите можеха пак да се върнат към работата си.
— Откъде знаеше, че можем да се приближим към тях по този начин? — попитах Бен. — Откъде можеше да знаеш как ще се държат динозаврите?
— Не знаех — отвърна той. — Рискувах. Реших, че няма да са много по-различни от животните от нашето време.
— Но в нашето време — настоявах аз, — човек не се приближава до лосове или планински кози.
— Не, разбира се — съгласи се той. — Може би изобщо не е възможно да се приближиш до лос или планинска коза. Животните вече знаят какво представляваме и не ни допускат прекалено близо. Но в старите дни, преди да са срещали много хора, човек е можел да се приближи до стадо животни. Първите ловци на слонова кост в Африка са се приближавали до слоновете. В някогашния американски Запад, преди нашествието на ловците на кожи, човек е можел да се приближи до стадо бизони. Имало е някаква невидима граница, която не можеш да прекрачиш. Повечето от старите ловци са знаели точно къде е тя.
— И ние сме прекрачили границата?
Бен поклати глава.
— Не мисля така. Стигнахме до нея и те ни дадоха да го разберем. Ако я бяхме прекрачили, щяха да ни нападнат.
Райла издаде предупредителен звук и ние се заковахме на място.
— Цвъртенето — рече тя. — Цвъртенето престана.
Обърнахме се и видяхме каква е причината за това. На около половин километър от нас по склона към стадото се спускаше чудовище, което ме накара да затая дъх: самият стар Tyrannosaurus rex. Нямаше начин да го сбъркам. Не изглеждаше точно като изображенията от двайсети век, но приличаше достатъчно, че да не мога да го сбъркам.
Жалостиво свити, смешните малки предни крака висяха от гърдите му. Огромните му, мускулести задни крайници, завършващи с широки ноктести лапи, се местеха с показна решителност, оставяха следи по земята и придвижваха огромното, зловещо създание напред, внушавайки мрачно усещане за неустоима мощ. Именно главата му обаче всяваше истински ужас. Издигната на около шест метра над земята, тя представляваше предимно челюсти, чиито зъби блестяха на първите слънчеви лъчи. Под долната челюст висеше сложна гуша, за която не би могъл да се сети никой художник — гуша, която преливаше във всички цветове на дъгата и в която имаше някаква ужасяваща красота. Тя сияеше на слънцето в багри, които като че ли преливаха по повърхността й — лилаво, жълто, синьо, червено и зелено — постоянно променящи се багри, които за миг ми напомниха за стъклописите, които някога бях видял в една стара черква. И в този миг се раздразних, че не мога да си спомня къде беше онази черква.