Камерата на Райла бръмчеше и аз направих една-две крачки напред, така че да застана между нея и това огромно чудовище. С ъгълчето на окото си видях, че Бен също пристъпва напред.
— Тиранозавър — прошепна благоговейно Райла. — Истински жив стар тиранозавър.
Трицератопсите в долината бяха престанали да пасат. Пред стадото, с лице към напредващия хищник, почти рамо до рамо се бяха подредили големи динозаври, които оформяха стена от блестящи костени яки и стърчащи рогове.
Тиранозавърът завиваше към нас и значително беше скъсил разстоянието от половин километър, което първоначално ни разделяше. Той спря и за миг застана в колебание. За него трябва да бе очевидно, че в стадото трицератопси няма да намери лесна плячка. Макар големите тревопасни да бяха доста по-ниски от половината от ръста му, роговете им спокойно можеха да пронижат корема му. Докато успееше да се справи с един-два от тях с мощните си челюсти, други щяха да го изкормят преди да е в състояние да се докопа до останалите.
Той стоеше изправен на мощните си задни крака, огромната му опашка стърчеше назад съвсем ниско над земята, а тежката му глава се въртеше насам-натам, сякаш търсеше по-подходящ ъгъл за нападение.
После сигурно ни забеляза, защото внезапно се завъртя на един от краката си и с мощно движение на другия си крак застана с лице към нас. Още докато се въртеше, тиранозавърът тръгна насам и всяка крачка го приближаваше с три и половина метра. Бях вдигнал пушката до рамото си и с изненада открих, че дулото й дори не потрепва. Когато трябва да свършиш някоя работа, често я вършиш по-добре, отколкото си смятал, че можеш. Целех се точно около мястото, където онези мънички предни крака излизаха от тялото му, и малко свалих мерника, така че да сочи към точката, където смятах, че трябва да е сърцето му. Пушката блъсна рамото ми, но всъщност не чух гърмежа, а пръстът ми се плъзна от първия спусък и намери втория. Но нямаше нужда да стрелям повторно. Тиранозавърът пред мен отстъпи назад и се стовари на земята. С периферното си зрение зърнах Бен и видях тънка струйка дим да се вие от цевите на пушката му. Разбрах, че двамата сме стреляли почти едновременно, а два от онези големи куршуми бяха повече, отколкото можеше да понесе огромният динозавър.
— Внимавай! — извика Райла и в същия миг чух трясък от лявата си страна.
Обърнах се в тази посока и видях, че към нас се носи друг тиранозавър. Беше прекалено близо и се придвижваше бързо. Пушката на Бен изгърмя. Атаката на звяра за миг се обърка и той се подхлъзна по склона, но после продължи напред. И сега нещо вътре в мен ми казваше: „Всичко зависи от теб“. Оръжието на Бен бе празно, а на мен ми оставаше само един патрон. Главата на тиранозавъра се навеждаше и челюстите започваха широко да се разтварят. Нямах шанс да уцеля подходящо място в тялото му. Не знам как го направих. Нямах време за мислене. Онова, което сторих, сигурен съм, е било чисто рефлекторно, естествена и инстинктивна защитна реакция. Насочих пушката право в средата на онази зейнала паст и дръпнах спусъка. Пред и над мен главата на динозавъра експлодира и тялото му се строполи настрани. Ясно чух грохота и почувствах вибрациите с краката си, когато осемте тона месо се строполиха върху земята на не повече от десет метра разстояние.
Бен, който се беше хвърлил настрани, за да избегне нападението, се изправи на крака и започна да зарежда пушката си. Зад мен камерата бръмчеше.
— Е — рече Бен, — вече знаем нещо. Проклетите същества ходят на лов по двойки.
Вторият динозавър бе мъртъв, с откъсната от тялото глава. Все още потръпваше и подритваше, яростно удряйки с ноктестата си задна лапа. Първият се опитваше да се изправи на крака, но отново падаше. Бен се спусна надолу по склона към него, изстреля още един куршум в гърдите му и той се отпусна в планина от плът.
Райла бавно се спусна по хълма и засне отблизо двете мъртви чудовища, после изключи камерата и я отпусна. Аз отворих пушката си и я презаредих, после я стиснах под мишница.
Бен се приближи към мен.
— Трябва да призная — рече той, — че съм леко не на себе си. Онзи вторият за малко да ме прегази. Ти го уцели в главата. Направо му отнесе проклетата глава.
— Това беше единственото, което можех да направя — отвърнах аз. Не исках да прозвучи самодоволно, но не можех да му обясня, че ме бе обзело някакво примитивно чувство за самозащита — че не аз бях отнесъл главата на динозавъра, а някакъв обзел ме инстинкт. Не можех да го обясня дори на себе си.
— Главата на другия обаче си е още на мястото — каза Бен. — Трябва да я отрежем и да я вземем с нас. Просто като доказателство.