— Вече имаме доказателство — възразих аз. — Райла е заснела доказателството.
— Предполагам, че е така — рече Бен, — но ще е жалко. Ако изобщо искаш да се откажеш от нея, онази глава би донесла много пари като трофей.
— Навярно тежи неколкостотин килограма — отбелязах аз.
— Двамата заедно…
— Не — отсякох аз. — Имаме да изминем три или повече километра до колчетата. Най-добре да изчезваме от тук.
— Не разбирам защо.
Посочих към двата мъртви динозавъра.
— Петнайсет тона месо — казах аз. — Ще започнат да прииждат всякакви лешояди. Всички месоядни от километри наоколо. До довечера скелетите им ще са оголени. Искам да изчезна от тук преди да започнат да идват.
— Бихме могли да заснемем ценни кадри.
— Засне ли достатъчно? — обърнах се към Райла. — Доволна ли си?
Тя кимна.
— Не пропуснах нищо. Включително убиването на онези две чудовища. Ако това не убеди „Сафари, Инк.“, не знам какво друго ще успее.
— Добре, тръгваме си за вкъщи — казах аз с тон, който показваше, че наистина го мисля.
— Ти си страхливец — рече ми Бен.
— Така да бъде. Получихме онова, за което дойдохме. Тръгваме си, докато още можем.
— Наистина ми се струва, че трябва да си тръгваме — подкрепи ме Райла. — Уплашена съм до смърт.
Глава 17
Бяхме се върнали от Креда рано сутринта в понеделник. Днес беше петък. През тези четири дни станаха много неща. Започна строителството на оградата около четирийсетте акра — високи стоманени колове, забити в бетон, между които се запояваше тежка мрежа. От вътрешната страна на оградата се прекопаваха канавки, в които да се инсталира електрическият кабел за прожекторите. Изливаха се основите за административната сграда и беше доставен дървеният материал. Бен строеше мотела си. Предишния ден Райла бе заминала за Ню Йорк с филма, който беше заснела. Къртни Маккалахан, вашингтонският адвокат, щеше да излети за Ню Йорк, за да присъства на прожекцията в „Сафари, Инк.“ Лентата трябваше да се прояви в лабораторията на „Сафари“ и така нямаше да се налага да бъде изнасяна извън организацията.
Бях се скапал от работа, за да задвижа нещата и Бен много ми помогна. Той осъществи голяма част от необходимите контакти, кърши ръце и умолява, намери тълпи работници, за да пусне в ход проектите. Много от хората бяха обикновени общи работници — най-вече селски момчета — но Бен беше открил и компетентни ръководители, тъй че нещата изглежда вървяха добре.
— Идеята е да започнем и да завършим оградата и административната сграда колкото е възможно по-скоро, преди прекалено много хора да започнат да разпитват — бе казал той. — Щом вдигнем оградата, нека да питат колкото си щат.
— Но Бен — бях възразил аз, — ти също си имаш работа. Трябва да строиш мотела си и да се занимаваш с банката. Не си пряко заинтересован от това тук.
— Ти взимаш от мен много пари назаем и банката печели лихва — беше отвърнал той. — Даде ми рамо за мотела, а пък аз съм подхванал и много други неща. Купих всеки свободен акър земя из околността. Тъкмо онзи ден купих фермата на изток от твоята. Старият Джейк Колб ми взе повече, отколкото смяташе, че струва, и ме помисли за глупак. Но той не знае, че щом бизнесът ти тук започне, тя ще струва десет пъти повече, отколкото съм платил за нея. А и ти ме взе на онзи лов за динозаври. Не бих пропуснал това за нищо на света. Бих ти платил, за да ме вземеш със себе си. И мисля, че ще ме включиш с малък процент в този твой бизнес.
— Чакай първо да започне бизнесът — бях му отвърнал аз. — Всичко може да се провали изведнъж.
— По дяволите — беше казал Бен. — Не виждам как би могло да стане така. Това е най-голямото нещо, което някога се е случвало. Всички, целият свят ще полудеят. Ще имаш повече работа, отколкото можеш да поемеш. Бъди спокоен и наблюдавай нещата. Ако ти трябва помощ, само ми позвъни. Казвам ти, момче, двамата ще успеем.
Седях в кухнята и разговарях с Хайръм. Двамата пиехме бира. За първи път, откакто всичко това бе започнало, имах време да седна. Почивах си, отпивах от бирата и се чувствах виновен за това, че не правя нищо, като тършувах из мозъка си да открия дали нещо не трябва да бъде свършено.
— Котешкото лице се вълнува от това, което става — рече Хайръм. — Попита ме за оградата и аз се опитах да му обясня. Казах му, че щом бъде завършена, той ще може да прави много дупки във времето и това му достави удоволствие. Няма търпение да започне.
— Но той може да прави дупки във времето винаги, когато поиска. Можел е да ги прави през цялото време. Няма какво да го спре.