— Изглежда, господин Стийл, че не е в състояние да прави дупки във времето просто заради удоволствието. Трябва да бъдат използвани, иначе не става. Той направи няколко за Боузър, но не го задоволиха особено.
— Да, предполагам, че е било така. Макар че Боузър се забавлява много с тях. Веднъж използва една, за да донесе вкъщи кости от динозавър.
Отидох до хладилника, за да си взема още една бира.
— Искаш ли? — попитах Хайръм.
— Не, благодаря ви, господин Стийл. Всъщност, не обичам бира. Пия я само за да правя компания.
— Помолих те да разговаряш с Котешкото лице за това колко големи могат да бъдат дупките във времето. Хората от „Сафари“ навярно ще искат да вкарват в тях камиони.
— Той казва, че няма никакъв проблем. Казва, че дупките са достатъчно големи, за да вкараш вътре каквото и да е.
— Затворил ли е онази, която използвахме ние? Няма да ми е приятно, ако онези динозаври се появят тук.
— Затворил я е — отвърна Хайръм, — веднага след като се върнахте. И оттогава е затворена.
— Е, това е добре — казах аз и отпих от бирата. Беше ми приятно просто да си седя тук.
По стълбището навън отекнаха стъпки и на вратата се почука.
— Влезте — извиках аз.
Беше Хърб Ливингстън.
— Вземи си стол — казах му аз. — Ще ти донеса бира.
Хайръм се изправи.
— С Боузър ще се поразходим малко.
— Добре — отвърнах аз, — но не се отдалечавайте много. Може да ми трябваш по-късно.
Боузър стана от ъгъла си и последва Хайръм навън. Хърб си отвори бирата.
— Аса — рече той, — ти ми обеща нещо и не го изпълни.
— Не само на теб — отвърнах аз. — Обещах на всички.
— Нещо става — рече Хърб. — И аз искам да знам какво. „Уилоу Бенд Рекърд“ може да не е най-големият вестник в света, но е единственият тук и аз от петнайсет години съобщавам на хората какво става.
— Успокой топката, Хърб — казах аз. — Нищо няма да ти кажа. Можеш да ми викаш и да тропаш по масата, но аз пак няма да ти кажа.
— Защо? — попита той. — Заедно отраснахме. Познаваме се от години. Двамата с теб, Бен, Лари и всички останали. Бен знае. Казал си нещо на Бен.
— Тогава питай Бен.
— И той няма да ми каже нищо. Отговори ми, че каквато и да е информация трябвало да идва от теб. За онази работа с оградата каза, че я строял за някой, който щял да отглежда норки. Но аз знам, че ти няма да отглеждаш норки. Тъй че причината трябва да е друга. Някой друг пусна идеята, че в онази стара отходна яма си открил катастрофирал космически кораб. Отпреди хиляда години. За това ли е целият този шум?
— Хвърляш въдицата си на сляпо — казах аз, — но това няма да ти помогне. Започнал съм една работа, това е вярно, но в момента каквато и да е гласност може да прати всичко по дяволите. Когато му дойде времето, ще ти кажа.
— Искаш да кажеш, когато ти трябва гласност.
— Предполагам, че е така.
— Виж, Аса, не искам големите вестници от града да ме изпреварят. Не искам да напишат за това преди мен. Не искам да ме изпреварят в собствения ми заден двор.
— По дяволите, та теб непрекъснато те изпреварват — отвърнах аз. — По всички важни събития. Какво друго можеш да очакваш от един седмичен вестник? Новините не се случват веднъж седмично. Твоята сила не е в големите събития. Те не се появяват достатъчно често. Хората четат „Рекърд“, защото пишеш за малките неща, за това какво правят и за дребните събития, които се случват тук. Погледни на нещата откъм тази им страна. Ако успея да постигна онова, което се опитвам, Уилоу Бенд ще се прочуе. Това ще помогне на всички. Ще даде тласък на бизнеса, ще ти осигури повече печалби от реклама. Искаш да провалиш моя и собствения си шанс, като напираш да отпечаташ когато това напиране може да развали работата ли?
— Но аз трябва да отпечатам някакво съобщение. Просто не мога да не напиша нищо.
— Добре тогава, напиши твоето съобщение. Напиши за оградата, за мотела на Бен, за всичко останало. Ако искаш, поразсъждавай върху онова, което става. Не мога да те спра. Не искам. Имаш право да го сториш. Кажи, че си разговарял с мен и че аз не съм ти съобщил нищо. Съжалявам, Хърб. Това е единственото, което мога да направя.
— Предполагам — рече Хърб, — че е твое право да не ми казваш. Но трябваше да те попитам. Трябваше малко да те понатисна. Разбираш, нали?
— Естествено, че разбирам. Какво ще кажеш за още една бира?
— Не, благодаря ти. Нямам време. Довечера трябва да отпечатваме броя. Трябва да напиша това съобщение.
След като Хърб си тръгна, аз поседях там известно време и съжалявах за начина, по който трябваше да се държа с него. Но не можех да му кажа. Разбирах как се е почувствал, как можеше да се почувства който и да е журналист. Гадното беше, че щяха да го изпреварят. Преди да отпечата броя за следващата седмица, историята навярно щеше да се разчуе. Но си казах, че нямаше начин да му помогна.