Изправих се и хвърлих празната бирена кутия в кошчето за боклук, после излязох навън. Бе късен следобед, но хората все още работеха и аз с изненада забелязах колко добре напредва оградата. Огледах се, за да видя дали наоколо няма някаква следа от Котешкото лице. Нямаше да се учудя, ако го откриех да ме наблюдава от някое ябълково дърво. През последните няколко дни той се появяваше често. Вместо да се крие, както му беше навик, Котешкото лице бе започнал по някакъв начин да общува с нас. Но в момента го нямаше, а също и Хайръм и Боузър. Тръгнах покрай оградата и стигнах до мястото, където работеха хората. Постоях малко при тях и ги погледах, после се върнах вкъщи.
Отпред бе паркирана полицейска кола и на един от сгъваемите столове отвън седеше човек в униформа. Когато се приближих до него, той се изправи и ми подаде ръка.
— Аз съм шериф Еймъс Редман — рече той. — Вие трябва да сте Аса Стийл. Бен ми каза, че вероятно ще ви открия тук.
— Радвам се, че наминахте — отвърнах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Преди няколко дни Бен ми спомена, че може да имате нужда от охрана, която да патрулира покрай оградата. Бихте ли ми казали какво става?
— Мога да ви кажа само едно, шерифе: всичко това е законно.
Той леко се позасмя на лошата шега.
— Не съм си и помислял, че може да е нещо друго. Струва ми се, че сте от Уилоу Бенд. Кога се завърнахте?
— Преди по-малко от година — отвърнах аз.
— Изглежда имате намерение да останете.
— Така се надявам.
— Та по въпроса за охраната — рече той. — Разговарях с полицейската асоциация в Минеаполис и те смятат, че ще могат да ви помогнат. Някои от хората там са загубили работата си поради орязване на бюджета и би трябвало да успеете да ги наемете.
— Радвам се — казах аз. — Ще ни трябва опитен персонал.
— Имате ли някакви проблеми? — попита шерифът.
— Проблеми ли? А, искате да кажете зяпачи.
— Точно това исках да кажа. Носят се някои странни слухове. Един от тях е за катастрофирал космически кораб. — Той втренчено ме погледна, за да разбере как ще приема това.
— Да, шерифе — отвърнах аз. — Струва ми се, че може да е космически кораб. Там в гората, под тонове земна маса.
— Проклет да съм — рече той. — Ако има такова нещо, тук ще се стълпи сума народ. Разбирам защо ви трябва ограда. Ще кажа на заместниците си да наминават насам и да ви наглеждат. Ако имате нужда от каквато и да е помощ, знаете как да се свържете с мен.
— Благодаря — казах аз. — Мисля, че ще разберете. Просто не разпространявайте още онази версия с космическия кораб.
— Естествено — важно отвърна той. — Ще си остане само между нас.
Когато влязох в къщата, телефонът звънеше. Обаждаше се Райла.
— Къде беше? — попита тя. — Отдавна се опитвам да се свържа с теб.
— Просто на разходка. Не очаквах да ми се обадиш толкова скоро. Наред ли е всичко?
— Аса, та това е просто чудесно. Днес следобед показахме филмите. Те са прекрасни. Особено онази част дето с Бен убивате тиранозаврите. Всички се бяха привели напред в столовете си. Беше толкова вълнуващо. Онова цвъртене, което издаваха трицератопсите, бе странно и примитивно. Господи, не знам как да го опиша. Не е от този свят. Изпълва те с някакво странно чувство. Хората от „Сафари“ горят от желание да захапят кокала, но ние няма да преговаряме с тях.
— Няма да преговаряме с тях! За Бога, Райла, та това беше цялата идея. Нали затова рискувахме живота си…
— Къртни има някаква безумна идея. Не я сподели с мен, каза, че ще разговаряме по-късно. Ние се връщаме утре.
— Ние ли?
— Ние с Къртни. Той иска да разговаря с нас. Днес следобед ще лети обратно за Вашингтон, но утре сутрин ще се върне в Ню Йорк и ще ме вземе.
— Ще те вземе?
— Да, той има собствен самолет. Предполагам, че не съм успяла да ти спомена за това.
— Права си. Не си ми споменавала.
— Ще се приземим в Ланкастър. Самолетът е малък. Пистата там е достатъчно голяма. Ще ти съобщя точния час.
— Ще дойда да ви посрещна.
— Сигурно ще е някъде преди обед. Ще ти съобщя.
Глава 18
Къртни Маккалахан беше малко по-млад и по-едър, отколкото бях очаквал. Странно как човек може да си представи някого преди изобщо да го е виждал. Предполагам, че всичко идваше от името му — бях си представил Маккалахан като малък, любезен гном, кръглолик и със снежнобяла коса, със спокойна походка. Всъщност, той бе едър мъж съвсем не в първа младост, но все пак по-млад, отколкото си го бях представял. Косата му побеляваше и беше металносива. Лицето му бе набръчкано като грубо дърво, от което някой е издялал лице с тъпа секира. Ръцете му бяха като бутове. Харесах го инстинктивно.