— Онзи ден продадох моята част от предприятието на партньора си в Ню Йорк — рече Райла. — Първото му плащане, което трябва да е след ден-два, е сто хиляди. Но не е необходимо да чакаме толкова. Мога да подпиша първия чек до банката на Бен и той ще ни отпусне тези сто хиляди. Вече сме взели от него доста, но мисля, че той ще ги даде.
— Чудесно — каза Къртни. — Сто хиляди са напълно достатъчни. Ще откриете сметката преди да се преместите, но ще дадете адреса си като Мастодонтия. Да разбирам ли, че приемате предложенията ми?
— Само дето ми се струва малко нечестно — казах аз.
— Разбира се, всичко това е нечестно. Но като цяло е законно. Могат да го оспорят, разбира се, и навярно ще го направят, но ние имаме солидни доказателства.
— Половината от световния бизнес е нечестен — рече Райла.
— Дори да ни призоват в съда и загубим по някои точки — продължи Къртни, — няма да сте по-зле, отколкото сте сега, а вероятно ще сте в по-добро положение. Ще имаме достатъчно възможности да сключим сделка, ако се наложи. Но нямам намерение да го правя. Ще отидем в съда, за да победим. Американският ви представител ще има и други преимущества. Няма да бъде ограничаван от държавни правила или намеса, няма да пише никакви отчети.
— Като се има предвид всичко, струва ми се, че това, което предлагаш, е правилно — рече Райла. — Да си кажа честно, тревожех се по въпроса с данъците.
— Ти разбираш от тези неща — казах аз. — За разлика от мен.
— И така, почти незабавно ще се преместите в Мастодонтия и ще установите там резиденцията си — продължи Къртни. — Вероятно една сглобяема къща…
— Аз ще се погрижа за това, докато Аса е в Цюрих — прекъсна го Райла. — Тя се обърна към мен. — Струва ми се си спомням, че говориш френски.
— Малко — отвърнах аз. — Достатъчно, за да се оправям сравнително добре. Но ти би трябвало да си тази…
— Аз не знам френски — отсече тя. — Само испански и малко немски — съвсем малко немски. Точно затова ти ще отидеш в Цюрих. Аз ще остана и ще се погрижа за нещата тук.
— Като че ли всичко е наред — рече Къртни, — така че ще оставя другото на вас. Звънете ми при всеки възникнал въпрос. Не чакайте да възникне нещо важно — обаждайте ми се и по дребни въпроси. Предполагам, ще искате сметката в Цюрих да е обща. Ако е така, Райла, Аса трябва да има нотариално заверено копие от подписа ти, преди да тръгне. И не правете Бен свой представител преди да се преместите в Мастодонтия.
— Още нещо — казах аз. — Ако раздразним властите достатъчно, възможно ли е да ни обявят за персона нон грата и да ни забранят да пътуваме между Мастодонтия и Уилоу Бенд, а навярно и да затворят пътя на времето в Мастодонтия?
— Предполагам, че биха могли да опитат — отвърна Къртни. — Но ние ще се съпротивляваме с всички сили. Ако се наложи, ще отнесем въпроса до Обединените нации. Не мисля, че ще се опитат.
— Предполагам, че това е всичко — казах аз. — Решението е взето. Странно, колко бързо уредихме такъв въпрос.
— Планът е логичен — каза Райла. — Човек не оспорва логиката.
— Щом е така — рече Къртни, — можете да ме върнете на пистата.
— Искаш да кажеш, че дори няма да дойдеш до фермата? — попита Райла. — Мислех си, че искаш да се запознаеш с Бен.
— Някой друг път — отвърна той. — Казах ви всичко, което исках, на място, където никой не може да ни чуе. Идните дни ще са доста натоварени и нямам време за губене.
Той със задоволство потри ръце.
— Предчувствам, че това ще е най-страхотната забава, която съм преживявал от години насам — каза Къртни.
Глава 19
На връщане от Цюрих имахме кацане в Лондон. Купих си вестник и всичко бе там — огромно крещящо заглавие: „ТАЙНСТВЕНИ АМЕРИКАНЦИ ПЪТУВАТ ВЪВ ВРЕМЕТО!“
Купих и други вестници. Трезвият „Таймс“ разглеждаше историята спокойно, всички останали гърмяха с подчертани, черни заглавия.
Много от фактите бяха объркани, но като цяло историята се предаваше вярно. Двамата с Райла бяхме представени като тайнствена двойка. Не я бяха открили и се носел слух, че живее на място, наречено Мастодонтия. Никой не знаел точно къде може да е Мастодонтия, но някои се приближаваха до истината. Общото мнение бе, че аз съм в чужбина, макар никой да не знаеше точно къде. Но това не беше попречило на журналистите да правят, според мен, доста фантастични предположения. Бяха интервюирали Бен. Той признал, че е нашият американски представител, но не им казал почти нищо друго. Цитираха лаконичното изказване на Хърбърт Ливингстън, човекът на Бен за връзки с обществеността, че е още рано и че засега няма какво повече да каже. Докато четях вестниците се зачудих как, по дяволите, Хърб толкова внезапно е станал нашият човек за връзки с обществеността. Репортажът се основаваше на източник, характеризиран като достоверен, без изобщо да е направен опит да бъде посочен. Но „Сафари, Инк.“, които някак си бяха свързани с историята, признаваха, че наистина съществува филм за лов на динозаври в епоха около седемдесет милиона години назад в миналото. Цитираше се директорът на някаква кинокомпания като поне вероятно заинтересован. Хората от „Сафари“ открито признаваха, че проявяват интерес. За Къртни не се споменаваше нищо и от този пропуск почти сигурно разбрах откъде е изтекла информацията.