Бяха интервюирани четирима прочути физици, един от които носител на Нобелова награда — с различна степен на самодоволство и четиримата твърдяха, че пътуването във времето не е възможно. Всички репортажи приемаха, че става дума за машина на времето — което беше разбираемо, тъй като само петима, а може би шестима, след като сега участваше и Хърб, знаеха, че не е така. Така наречените автори на научни съобщения в различните вестници полагаха отчаяни усилия да предположат що за машина е това и на какви принципи се основава. Само в един от материалите, които прочетох, не се споменаваше Хърбърт Уелс.
Когато отначало зърнах първия вестник с тръбящото заглавие на първа страница, целият се напрегнах, а не след дълго, след като прочетох някои от другите материали, стомахът ми бе станал на каша. Докато за способността ни да пътуваме във времето знаеха само малцина, можех да приема идеята като някаква глупава, едва ли не детинска тайна. Но когато тайната ни споделяше целият свят, положението беше различно. Открих, че се оглеждам наоколо, за да видя дали някой не ме е познал, но това бе съвсем глупаво, защото в никой от лондонските вестници нямаше моя снимка, нито пък на Райла. Но нямаше да мине много време, знаех това, и снимките ни щяха да залеят страниците. В тези първи съобщения не бяха разбрали кои сме, но преди да свърши денят вестникарите щяха да открият и да публикуват снимките ни.
Открих, че изпитвам безумно желание отново да съм си в Уилоу Бенд, където чувствах, че ще съм относително защитен от външния свят. Почти с ужас се замислих за очакващите ме часове пътуване. Доста детински, предполагам, намерих магазин на летището, откъдето си купих чифт тъмни очила. Чувствах се глупаво с тях, защото никога преди не бях носил слънчеви очила, дори на открито по време на разкопки. Но зад тях можех да се скрия, поне символично и аз си ги сложих.
Отначало исках да изхвърля вестниците, които бях купил, тъй като нямах дори далечно желание да показвам, че проявявам някакъв интерес към историята. После, като си помислих за шока, който щяха да предизвикат те у Райла и Бен, аз събрах всички вестници и ги мушнах под мишница.
Съседът ми по място, надут американец на средна възраст, който ми приличаше на банкер — макар че навярно не беше — носеше вестник в джоба на сакото си, но изглежда нямаше желание да разговаря с мен, за което му бях извънредно признателен. Но след като стюардът ни поднесе вечерята, той се отпусна и ми оказа честта да забележи присъствието ми.
— Четохте ли тези драсканици за някой, дето пътувал във времето? — попита той.
— Забелязах ги — отвърнах аз.
— Това е невъзможно, нали знаете — продължи той. — Чудя се как вестниците се хващат на такива въдици. Журналистите, нали знаете, не са глупаци. Би трябвало да преценяват по-добре.
— Стремеж към сензации — казах аз. — Правят всичко, само и само да продават вестниците си.
Той не ми отговори и аз си помислих, че разговорът е приключил, но няколко минути по-късно, сякаш не се обръщаше точно към мен, а по-скоро към света като цяло, съседът ми рече:
— Опасна работа, знаете ли. Намесата във времето може да предизвика много проблеми. Възможно е дори да промени историята, а ние не трябва да правим това. И така си е достатъчно трудно, без някой да обръща всичко с главата надолу.
През останалата част от пътя той не каза нищо повече. Оказа се добър съсед.
Поддадох се на тревогите си, което само влоши нещата, но не можех да ги потисна. Чудех се дали оградата е построена, дали прожекторите са монтирани и работят, дали разполагаме с достатъчно пазачи, които да патрулират наоколо. Къртни Маккалахан — ако наистина той беше съобщил на репортерите — сигурно трябва да бе проверил дали всичко в Уилоу Бенд е готово преди да разгласи историята.