Часовете минаваха и накрая заспах. Събудих се едва когато се приземявахме на летище „Кенеди“.
Противно на всякаква логика, разбира се, аз се опасявах, че на летището ще ме очакват репортери, но очевидно никой си нямаше и представа, че мога да съм в самолета. Купих си „Ню Йорк Таймс“ колкото можех по-бързо и видях снимките ни на първа страница — на Райла и моята. И двете бяха отпреди няколко години, но предполагам, че по тях можеха да ни разпознаят.
Замислих се дали да не позвъня на Райла, Бен или може би дори на Къртни във Вашингтон, но после се отказах. Щом в Ню Йорк не ме чакаха журналисти, навярно и в Минеаполис щеше да е така. Райла и Бен знаеха с кой самолет пристигам и един от тях щеше да ме чака на летището.
Нямаше ги. Вместо тях ме чакаше Елрод Андерсън, управител на единствения супермаркет в Уилоу Бенд. Щях да го подмина без да го забележа, защото не го познавах толкова добре, но той ме хвана за ръката и ми каза кой е. Тогава го познах.
— Бен не можа да се измъкне, нито пък Райла — рече той. — В Уилоу Бенд е претъпкано с репортери и ако Бен или Райла бяха тръгнали насам, щяха да ги последват. Бен ми се обади и ме помоли да ви посрещна. Каза, че така ще имате шанс да се промъкнете без да разберат кой сте. Донесох ви някои дрехи, за да се преоблечете, и фалшиви бакенбарди.
— Не знам дали си падам по бакенбардите — отвърнах аз.
— Предположих, че може да е така — рече Елрод, — но така или иначе ги взех. Наистина са добри. Приличат на истински. Събрала се е голяма навалица и постоянно прииждат още хора. Не знам какво очакват да видят. Някои вече се разочароваха, защото наистина няма много за гледане. Други са пристигнали с каравани, като че ли имат намерение да останат известно време. Бен дава под наем място за къмпинг в онази ферма точно на изток от вашата, която купи, а там има и много място за паркиране на другите коли. Не искам да кажа, че Бен сам върши цялата работа. Наема хора да я вършат. Старият Лимпи Джоунз се грижи за паркинга, а Лимпи не е работил почти от трийсет години. Той е най-добрият в скатаването, когото познавам. Но сега работи. Казва, че му харесвало цялото това вълнение. Навярно взима по нещо отгоре, освен парите, които събира. Но няма да успее да ги отмъкне. Бен ще го хване, сигурен съм. Бен е най-способният ръководител, когото съм виждал.
— Предполагам, че оградата е завършена — казах аз.
— Да — потвърди Елрод, — преди два дни е завършена. Сградата също е готова. На фасадата има голям надпис "Бен Пейдж, представител на „Тайм Асошиейтс“. Какво е всичко това? Мислех си, че вие сте открили как да обикаляте из времето. Как е станало така, че Бен има такова голямо участие?
— Бен е нашият представител — отвърнах аз. — За Съединените Щати, може би дори за цяла Северна Америка.
— Но вие също сте там. Или поне скоро ще бъдете. А и онази ваша жена, Райла, тя също е там. Защо двамата не се справяте с всичко?
— Всъщност, ние вече не живеем там — отвърнах аз.
— По дяволите. А къде живеете?
— В Мастодонтия.
— За Бога — възкликна той. — Чух нещо такова. Къде е тази Мастодонтия?
— Назад в миналото. Около сто и петдесет хиляди години назад в миналото. Там живеят мастодонти. Затова се казва така.
— Хубаво ли е там?
— Би трябвало — казах аз. — Никога не съм я виждал.
— Нали живеете там. Как така никога не сте я виждали?
— Райла и Хайръм са уредили всичко и са се прехвърлили там след като заминах за Европа.
— Какво общо има Хайръм с това? — попита Елрод. — Той е доста несериозен и никога не ми е изглеждал особено умен.
— Има страшно много общо с това — отвърнах аз.
Утринното слънце силно огряваше паркинга. Денят беше прекрасен. В небето нямаше нито едно облаче. Елрод седна зад волана и подкара автомобила.
— Бен ми каза да ви оставя на паркинга у дома — рече той. — Каза да се смесите с тълпата от туристи и да си пробиете път до портата. Шерифът е поставил неколцина свои заместници да я охраняват и да пазят реда. Кажете им кой сте. Те ще ви очакват и ще ви пуснат вътре. Нося чифт стари панталони, дочено яке и стара филцова шапка. Можете да ги облечете преди да отидете там. Ако не се размотавате, никой няма да ви познае. Ще си помислят, че сте просто още едно селско момче, дошло да види какво става. Струва ми се, че би трябвало да си сложите и ония бакенбарди.
Около осем километра преди да влезем в града отбихме по един черен път и паркирахме там, докато се преоблека. Но не си сложих бакенбардите. Не можах да се насиля да го сторя.
Глава 20
Райла и Бен ме очакваха, а там се мотаеше и Хърб Ливингстън. Зад бюрата в предната стая на новата административна сграда, която миришеше на прясно дърво, седяха шестима души и не правеха нищо.