— Няма ли къде да живее?
— Има колиба надолу по реката, но не прекарва много време там. Обикаля и навестява приятелите си. С Боузър са големи приятели.
— Разбрах това — отвърна Райла.
— Твърди, че разговаря с Боузър — че той му говори и че Боузър му отвръща. И Боузър не е единственият. Хайръм е приятел на всички животни и птици. Седи на двора и говори на една луда, кривогледа червеношийка, а птичето стои там, наклонило глава настрани, и го слуша. Понякога можеш да се закълнеш, че разбира какво му казва. Излиза в гората, за да посети зайците, катеричките и мармотите. Кара се на Боузър, че се закача с мармотите. Казва, че ако Боузър ги остави на мира, те сами ще излязат и ще си играят с него.
— Звучи ми като малоумен.
— А, в това няма съмнение. Но по целия свят има хора, които го харесват. Не само в малките селца.
— Говориш така, сякаш и ти го харесваш.
— По-точно, нямам нищо против него. Не пречи никому. Както сама казваш, той е малоумен.
— Боузър го харесва.
— Боузър е луд по него — потвърдих аз.
— Ти каза, струва ми се, че имаш четирийсет акра. За какво, за Бога, са му на човек като теб четирийсет акра?
— Огледай се — казах й аз. — Навярно ще разбереш. Заслушай се в птиците. Погледни онази стара ябълкова градина хей там. Отрупана е с цветове. Не че ражда много ябълки. Повечето са дребни и червиви. Предполагам, че мога да ги пръскам, но това са много грижи. Колкото и малки и червиви обаче да са, тук има ябълки, вкуса на които повечето хора са забравили, ако изобщо някога им е бил познат. Има и две-три зимни ябълки. Не си опитала нищо, докато не си хапнеш от зимните.
Райла се засмя.
— Майтапиш се с мен — каза тя. — Винаги си го правил. По твоя си мил, мек и нежен начин. Ти не си тук заради песните на птиците или заради отдавна забравените ябълки. Това може да е отчасти вярно, разбира се, но има и друго. Снощи спомена, че си дошъл тук, за да откриеш нещо, а после въобще не ми каза какво.
Хванах я под ръка.
— Ела — казах аз. — Ще те разведа наоколо.
Пътеката заобикаляше разнебитения от времето плевник с увиснала врата, минаваше през единия край на овощната градина с хилави дървета и после покрай отдавна занемарена нива, обрасла с плевели и заобиколена от дървета. В края на нивата пътеката спираше до ръба на ров.
— Това е помийна яма — казах й аз. — Или поне хората наоколо я смятат за помийна яма.
— Правил си разкопки тук — рече тя, като гледаше към сондажите, които бях изкопал.
Кимнах.
— Местните ме смятат за луд. Отначало си мислеха, че съм иманяр. Не намерих никакво имане, затова сега окончателно решиха, че съм луд.
— Не си луд — каза тя, — пък и това не е помийна яма. Кажи ми какво е.
Поех си дълбоко въздух и й казах.
— Смятам, че е кратер, където Бог знае колко отдавна се е разбил космически кораб. Намерих парчета метал. Нищо голямо, нищо, което наистина да ми даде някаква представа. Корабът, ако в действителност е бил кораб, не се е разбил с голяма скорост. Не като метеорит. В противен случай дори този метал, който намирам, не би се запазил, освен на стопени буци. Проникнал е достатъчно силно, за да изрови адски голяма яма, но няма и следа от плазмена реакция. Сигурен съм, че по-надълбоко има по-голямо парче от онова, което се е забило тук.
— И си знаел за тази яма преди, когато си живял тук като момче?
— Точно така — потвърдих аз. — Този район е осеян с така наречените рудни дупки. Тук има много олово. По едно време е имало рудници — нищо голямо, естествено, просто малки, действащи рудници. Някога, преди повече от сто години, тази и съседната област са били пълни с рудотърсачи. Копаели навсякъде ями с надеждата да попаднат на жила. По-късно, с течение на времето, всички дупки започнали да се смятат за рудни. Много от тях, разбира се, не са били такива. Когато бях малък, заедно с приятелите ми бяхме сигурни, че това е рудна дупка и от време на време през лятото копаехме тук. Изглежда старият чудак, който гледаше фермата, нямаше нищо против. Често ни подкачаше за това, наричаше ни миньори. Намирахме някакви странни метални фрагменти, но те не бяха руда и с нищо не ни привличаха. Така че след известно време изгубихме интерес. Но през годините все се сещах за това място и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че онова, което бяхме намерили, са останки от космически кораб. Затова се върнах, като се преструвах, че просто се връщам в родното място. Когато разбрах, че фермата е обявена за продан, аз я купих в някакъв моментен порив. Струва ми се, че ако си бях оставил време да го обмисля, нямаше да го сторя. Понякога като си спомня, всичко ми изглежда някак глупаво. Макар че се наслаждавах на месеците, които прекарах тук.