— Нали точно това е въпросът — рече Райла. — Почти никой няма да може да си го позволи при сумите, които ще им поискаме. Туризмът трябва да бъде обезкуражен, дори хората да желаят да си платят. Туристите ще предизвикват много проблеми.
— Мисля, че трябва да въртим бизнеса в зависимост от обстоятелствата — каза Бен. — Да разкарваме мошениците, като онзи тип с инките, но внимателно да проучваме всички законни предложения.
После продължихме да разговаряме по по-леки въпроси, като отдавахме дължимото на чашите си. Мотелът на Бен бил завършен и някои от стаите били готови за използване. Сградата станала по-голяма, отколкото отначало възнамерявал, и той мислеше да започне строежа на още една. Паркингът вече носел пари. Много от хората в градчето предлагали стаи под наем. Имахме трудности с намирането на достатъчно пазачи за патрулиране край оградата и за охрана на портата. За момента шерифът бе пратил свои служители за портата, докато успеем да намерим хора да ги заместят. Хърб прехвърлил работата по вестника на бившия си помощник и планираше да отпечатва ежедневно безплатни рекламни листовки, като начало от четири до шест страници, които да се раздават на очаквания прилив от посетители, първата вълна от които вече беше тук. Някои местни хора се тревожели от прииждащите тълпи, които според тях щели да променят досегашния спокоен живот на градчето, но различни църковни организации, особено женски, подготвяли вечери, фестивали на ягодовия сладолед и други благотворителни мероприятия. Допихме чашите си и Райла ми каза:
— А сега — Мастодонтия. Умирам да ти я покажа.
Глава 21
В Мастодонтия беше пролет и всичко бе прекрасно. Караваната се издигаше върху нисък хълм на не повече от осемстотин метра от изхода на времевия тунел. По склона под караваната горичка от диви киселици тънеше в розови цветове и дългата долина под хълма беше осеяна със същите и други разцъфнали дървета. Откритите пространства бяха като море от пролетни цветя и целият район бе пълен с пойни птици.
Отстрани на караваната бяха паркирани два четириколесни автомобила. Пред главния вход бе разпънат навес и под него имаше голяма градинска маса, от центъра на която стърчеше чадър на ярки райета.
Като цяло новият ни дом имаше определено празничен вид.
— Купихме голяма каравана — рече Райла. — Общо има шест легла, чудесна дневна и кухня с всичко, което си поискаш.
— Харесва ли ти? — попитах я аз.
— Дали ми харесва? Аса, не виждаш ли? Та това е убежището, за което си мечтае всеки — колибата до езерото, планинската ловна хижа. Само че това е още по-хубаво. В действителност можеш да почувстваш свободата. Тук няма никой. Разбираш ли? Абсолютно никой. Първият човек, стигнал до Северна Америка, ще дойде от Азия чак след хиляда века. На Земята има хора, разбира се, но не и на този континент. Тук човек е по-сам от всякога.
— Пообиколи ли наоколо?
— Не, сама не. Струва ми се, че ще ми е малко страшничко. Чаках теб. Ами ти? Харесва ли ти тук?
— Да, разбира се — отвърнах аз.
Това беше вярно. Мастодонтия наистина ми харесваше. Но идеята за самотата, за личната независимост, знаех това, бе нещо, с което трябваше да се свикне. Нещо, за което човек трябваше да узрее.
От далечината пред нас някой извика и ми трябваше малко време, за да определя мястото, откъдето идваше викът. После ги видях и двамата: Хайръм и Боузър, които заобикаляха по склона точно над горичката от разцъфнали киселици. Те тичаха — Хайръм с тромав, неравен галоп, а Боузър с весели подскоци, като от време на време приветствено излайваше.
Забравяйки за всякакво достойнство — а в този свят нямаше нужда от достойнство — ние се затичахме към тях. Боузър, който се носеше отпред, подскочи, за да ме лизне по лицето и започна възторжено да се мята около нас. Хайръм пристигна запъхтян.
— Чакахме ви, господин Стийл — задъхано рече той. — Само малко се поразходихме и изпуснахме пристигането ви. Спуснахме се надолу по хълма, за да видим един от слоновете.
— Слонове ли? Искаш да кажеш мастодонти.
— Предполагам, че сте прав — отвърна Хайръм. — Предполагам, че онези същества се казват така. Опитах се да запомня името, но не успях. Както и да е, видяхме истински мастодонт. Позволи ни доста да се приближим. Мисля, че ни харесва.
— Виж, Хайръм — казах аз, — не се приближавай много до мастодонтите. Навярно са достатъчно миролюбиви, но ако се приближиш прекалено, не знаеш какво могат да направят. Това се отнася и за големите котки — особено онези, от устите на които стърчат дълги зъби.