— Но този мастодонт е чудесен, господин Стийл. Движи се толкова бавно и изглежда така тъжен. Викаме му Стифи, защото се движи бавно. Направо се тътри.
— За Бога — казах аз, — човек не трябва да се навърта покрай стар мастодонт, който е бил изгонен от стадото. Навярно има отвратителен нрав.
— Точно така, Хайръм — съгласи се Райла, — Стойте надалеч от онова животно. И от всяко животно, което видите тук. Не се приближавайте, за да се сприятелите с тях.
— Даже и с мармотите ли, госпожице Райла?
— Ами, предполагам, че мармотите са достатъчно безопасни — отвърна тя.
Четиримата поехме към караваната.
— Имам си самостоятелна стая — рече ми Хайръм. — Госпожица Райла каза, че стаята си е моя и на никой друг. Каза, че Боузър може да спи там заедно с мен.
— Хайде да влезем и да ти покажа какво има вътре — каза Райла. — После можеш да излезеш на двора…
— На двора ли?
— Където е градинската маса — наричам това двор. Когато поразгледаш вътре, излез на двора и се огледай. Аз ще приготвя обеда. Какво ще кажеш за сандвичи?
— Чудесно.
— Ще обядваме навън — рече Райла. — Искам просто да поседим и да погледаме наоколо. Изглежда не мога да му се наситя.
Разгледах нашия нов дом. За първи път влизах в каравана, макар да познавах доста хора, които живееха в такива и изглеждаха съвсем доволни. Особено ми хареса Дневната — имаше много пространство, удобни мебели, големи прозорци, дебел килим на пода, шкаф, пълен с книги, които Райла бе донесла от малката ми библиотека, и стойка за оръжие до вратата. Трябваше да призная, че всичко беше много по-луксозно от къщата във фермата.
Излязох навън и тръгнах надолу по склона. До мен крачеше Хайръм, а Боузър тичаше пред нас.
Хълмът не бе особено висок, но бе достатъчно издигнат, за да предоставя чудесен изглед към района наоколо. Вдясно под нас течеше потокът, малката рекичка, която бях видял в Креда и която все така пресичаше Уилоу Бенд през двайсетия век. Теренът се бе изменил през милионите години, но не много. Стори ми се, че хълмът е малко по-висок, отколкото в Креда, и навярно по-висок, отколкото през двайсети век, но не можех да съм сигурен.
Речната долина беше сравнително открита. Само тук-там имаше отделни горички или цъфтящи храсти и по-ниски дървета, но другите хълмове бяха гъсто обрасли. Оглеждах се за животни, но като че ли нямаше. Освен две големи птици, вероятно орли, които летяха високо в небето, нямаше следа от живот.
— Ето го там — възбудено възкликна Хайръм. — Ето го Стифи. Виждате ли го, господин Стийл?
Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът на Хайръм, и забелязах мастодонта в долината точно под хълма. Стоеше на края на група малки дръвчета, късаше листа от тях с хобота си и ги тъпчеше в устата си. Въпреки разстоянието, което ни разделяше, ми се стори, че изглежда малко опърпан. Като че ли бе сам, поне не се виждаха други мастодонти.
Когато Райла ни извика, ние се върнахме обратно. Върху градинската маса бяха поставени подноси с високи купчини сандвичи и палачинки. Имаше чинии с туршия, купа с маслини и голяма кана с кафе. За Боузър бе приготвена голяма чиния с печено месо, нарязано на малки парченца, за да ги дъвче лесно.
— Затворих чадъра — рече Райла, — за да ни грее слънцето. То изглежда толкова прелестно тук.
Погледнах часовника си. Показваше пет часа, но слънцето сочеше пладне. Райла се засмя.
— Направо забрави за часовника — каза тя. — Тук няма часовници. Още първия ден, когато пристигнах, оставих моя върху нощното шкафче. Сигурно вече е спрял.
Кимнах, доволен от идеята. Харесваше ми. Нямаше много места, където човек да се освободи от тиранията на часовниците.
Обядвахме без да бързаме под слънчевите лъчи и лениво прекарахме следобеда, като гледахме как сянката от хълмовете на запад пълзи над реката и долината.
Кимнах към реката.
— Там би трябвало да има много риба.
— Утре — рече Райла. — Утре ще отидем за риба. Ще вземем една от колите и ще се поразходим. Тук има толкова много за гледане.
Късно следобед чухме далечен тръбен рев — вероятно мастодонти. Посред нощ ме събуди шум. Лежах напрегнат в леглото и чаках да се разнесе отново — зловещ, макар и приглушен вой от хълмовете на север. Навярно саблезъб тигър или някакъв друг хищник. Казах си, че прекалено много мисля за саблезъбите, че съм твърде запленен и изпълнен с любопитство към тях. Трябваше да си ги избия от главата — в този свят би трябвало да има много други видове котки. Воят беше смразяващ, но всъщност не ме плашеше особено. Бях в безопасност. Райла спеше до мен, необезпокоявана от рева, който се носеше откъм север.