След закуска ние опаковахме обеда си, поставихме в колата две седеммилиметрови пушки и риболовни принадлежности и се отправихме на разходка — двамата с Райла на предната седалка, Хайръм и Боузър отзад. Няколко километра по-нататък в долината се натъкнахме на стадо от дванайсетина мастодонта и го заобиколихме. Те вдигнаха глави да ни погледнат, като размахваха уши и се опитваха да ни подушат с вдигнати хоботи, но не тръгнаха към нас. По пладне спряхме до реката и аз отидох да половя риба. След не повече от пет минути се върнах с три доста едри пъстърви, които опекохме на огън. Докато се хранехме, шест вълка застанаха върху голата скала на другия бряг на реката и се загледаха в нас. Изглеждаха по-едри от обикновените вълци и аз се зачудих дали не са изкопаеми. Подплашихме елен, който избяга в далечината пред нас. На един скалист хълм видяхме жълтокафява хищна котка, но това беше пума, а не саблезъб тигър.
Върнахме се вкъщи доста преди залез слънце, уморени и доволни. Това бе най-хубавата ваканция, която някога бях преживявал.
През следващите два дни ходихме на разходка в други посоки. Видяхме много мастодонти, малко стадо от гигантски бизони, много по-големи от бизоните от историческите западни равнини, с огромни стърчащи рога. Открихме блато, от което при приближаването ни се издигна облак от патици и гъски, а малко отвъд блатото се натъкнахме на най-голямото си откритие — колония бобри, големи колкото мечки. Те издигаха бент, който бе причина за образуването на блатото, превърнало се в дом за патиците и гъските. Омаяни ги погледахме отдалече.
— Един бобър, едно кожено палто — забеляза Райла.
Загубих каквато и да е представа за време. Забравих за всичко. Представях си безкрайните дни на чудни открития, прекрасните пътешествия, които ни очакваха.
Но идилията завърши, когато се върнахме на третия ден. Бен ни чакаше на градинската маса. Беше приготвил чаши и бутилка.
— Ето, пийнете си — рече той. — Започваме работа. Утре Къртни отива да се срещне с хората от „Сафари“. Готови са да преговарят. Къртни каза, че нямали търпение. Престрували се, че не е така, но наистина нямали търпение.
Глава 22
На следващата сутрин се събудих малко неспокоен, без да знам защо трябва да се чувствам така. Беше просто едно от онези усещания, които понякога те спохождат без причина. Изпълзях от леглото, като внимавах да не събудя Райла. Но не успях да го постигна, защото когато се промъквах през вратата, тя попита:
— Какво има, Аса?
— Навярно нищо — отвърнах аз. — Просто излизам да погледна.
— Не по пижама — рече тя. — Върни се и си облечи нещо. Хората от „Сафари“ пристигат днес и могат да дойдат рано. Часовниците им са около пет часа напред от нашите.
Така че аз се облякох с ужасното чувство, че губя време. После излязох колкото можех по-бързо без да изглеждам прекалено припрян. Но щом отворих вратата и погледнах, аз се шмугнах обратно и грабнах една от седеммилиметровите пушки от стойката до вратата. Точно под хълма, на не повече от сто и петдесет метра разстояние стоеше старият мастодонт, който Хайръм беше нарекъл Стифи. Нямаше начин да го сбъркам, защото изглеждаше опърпан: сега това бе по-очевидно, отколкото онзи ден, когато бе на много по-голямо разстояние.
Мастодонтът стоеше някак скръбно — с апатично увиснал между огромните му бивни хобот — и въпреки факта, че бе висок малко по-малко от три метра, не беше особено внушителен. На не повече от петнайсетина метра от него стоеше Хайръм. До него Боузър размахваше опашката си с цялото добродушие на света. Хайръм говореше на това огромно животно, което в отговор поклащаше едното си ухо — не огромно като африканския слон, но все пак с достатъчно големи размери.
Стоях като вкаменен, стиснал пушката в ръце. Не смеех да извикам на Хайръм, нито пък да изкрещя на Боузър да се върне. Единственото, което можех да направя, бе да стоя и да държа пушката в готовност. Смътно си спомнях, че много години напред в бъдещето, през деветнайсети век, старият Карамоджо Бел бе убил стотици африкански слонове заради бивните им с пушка, не по-голяма от тази, която държах в ръце. Въпреки това се надявах да не се налага да я използвам, защото повечето от изстрелите на Карамоджо бяха улучвали мозъка, а аз не бях абсолютно сигурен къде да се целя, за да постигна този резултат.
Стифи просто си стоеше, а после се раздвижи. Помислих си, че ще тръгне към Хайръм и вдигнах пушката. Но животното всъщност не отиваше никъде — то изобщо не тръгна напред. Просто вдигна първо единия си крак, а после и другия в някаква неравномерна последователност. Сетне отново стъпи на земята, сякаш краката го боляха и се опитваше да прехвърли тежестта си от тях. Това движение съвсем слабо поклати тялото му и това бе най-нелепото нещо, което изобщо бях виждал — този глупав слон, застанал пред Хайръм и леко полюляващ се насам-натам.