Бързо пристъпих напред, после поразмислих преди да направя втора крачка. Засега всичко изглеждаше наред, макар и може би малко опасно, а аз не исках да правя нищо, което да промени положението.
Пред мен Хайръм направи малка крачка напред и после още една. Исках да му извикам, но някак си се сдържах, защото знаех, че е по-добре да не го правя. Ако се случеше нещо, имах пушка и можех мълниеносно да изстрелям три-четири куршума в стария Стифи. Обаче все още се надявах да не се наложи. Хайръм продължаваше внимателно да крачи напред, стъпка по стъпка, но Боузър не помръдваше. Кълна се в Бога, че Боузър имаше повече здрав разум от Хайръм. „Щом всичко това свърши — казах си аз, — ще направя Хайръм на нищо.“ Бях му казвал много пъти да остави тези мастодонти на мира, а ето че сутринта се беше измъкнал преди да се събудя и сега се промъкваше към животното. Но аз знаех, че Хайръм си е такъв. В нашето време той бе разговарял с мармотите и червеношийките, а ако се беше появила мечка гризли, щеше да разговаря и с нея. Само го върни назад в Креда и ще се сприятели дори с динозаврите.
Хайръм вече бе много по-близо и протягаше ръка към мастодонта, който беше престанал да се полюлява. Боузър стоеше на мястото си, но вече не размахваше опашка. Очевидно всичко това го тревожеше толкова, колкото и самия мен. Затаих дъх и продължих да наблюдавам, като се зачудих дали в края на краищата не би трябвало да извикам на Хайръм да се върне. Но вече беше прекалено късно. Ако мастодонтът нанесеше дори само един удар, с Хайръм щеше да е свършено.
Животното протегна хобот, като че ли се наведе напред на пръсти, и Хайръм се закова на място. Мастодонтът го подуши, като прокара върха на хобота си нагоре и надолу по тялото му, от главата до петите. Докато го душеше, издаваше тих подсмърчащ звук. После Хайръм протегна ръка и погали любопитния хобот, като го потъркваше назад-напред и го почесваше. Огромното глупаво животно издаде нещо като пъшкане, сякаш почесването му харесваше, и Хайръм направи още една крачка, докато не застана под главата на Стифи, която се наведе напред. Хайръм прокара ръце нагоре-надолу по хобота и протегна високо едната си ръка, за да почеше могъщия си приятел под смешно малката долна устна. Стифи изпъшка от удоволствие. Онзи проклет мастодонт беше толкова луд, колкото Хайръм изобщо би могъл да се надява.
Изпуснах въздишка на облекчение, надявайки се да не е преждевременно. Изглежда не беше. Стифи продължаваше да стои там, а Хайръм продължаваше да го чеше. С известно отвращение Боузър се обърна и се затича обратно, за да седне до мен.
— Хайръм — колкото можех по-тихо казах аз. — Хайръм, чуй ме.
— Не е нужно да се тревожите, господин Стийл — отвърна Хайръм. — Стифи е мой приятел.
Бях чувал тези думи постоянно, откакто се върнах в Уилоу Бенд и възобнових познанството си с Хайръм. Той бе приятел с всичко живо и нямаше никакви врагове.
— Дано си сигурен в това — казах аз. — Това е диво животно и е ужасно голямо.
— Той разговаря с мен — отвърна Хайръм. — Разговаряме помежду си. Знам, че сме приятели.
— Тогава му кажи да се маха от тук. Кажи му да стои надалече, да не идва на този хълм. Знаеш, че може да блъсне караваната ни и да я преобърне. Кажи му, че ще го убия ако стане това.
— Ще го отведа в долината — рече Хайръм, — и ще му кажа, че трябва да стои там. Ще му кажа, че ще ходя да го виждам.
— Направи го — отвърнах аз, — и после се върни тук колкото можеш по-бързо. Чака те работа.
Той протегна ръце и започна да бута рамото на Стифи. Мастодонтът се раздвижи, обърна се и със ситни стъпки тръгна надолу по склона. Хайръм вървеше до него.
— Аса? — извика Райла от вратата. — Какво става?
— Стифи се беше качил тук — отвърнах аз, — и Хайръм го връща там, където му е мястото.
— Но Стифи е мастодонт.
— Да, знам — казах аз. — Освен това е приятел на Хайръм.
— По-добре влез вътре и се обръсни — рече тя. — И, за Бога, среши си косата. Имаме гости.
Погледнах надолу по склона. Пет фигури приближаваха в колона. Водеше ги Бен. Носеше ботуши, панталони каки, ловджийско яке и пушка. Другите бяха облечени в делови костюми и носеха или куфарчета, или папки под мишница. Един от тях беше Къртни. Другите трима, реших аз, трябва да бяха хората от „Сафари“. Стори ми се смешно — тези сериозни делови типове носеха белега на професията си в тази очевидна пустош.