— Една година — отсече Къртни. — Като начало.
— Ще ни давате всякакви съвети и компенсация…
— Значи така сте разработили договора? — попита Къртни и посочи към документите, които Стюарт беше пръснал пред себе си.
— Така смятахме. Нямаме опит в този бизнес с Креда и…
— Ще ви дадем единствено достъп — каза Къртни. — След като го имате, останалото зависи от вас. Това не означава, че няма да ви даваме каквито и да е съвети или че няма да ви оказваме съдействие, но само като израз на добра воля, а не по договор.
— Да престанем с тези пазарлъци — рече майорът. — Ние искаме да организираме сафарита. Не едно, а много. Още преди да престанат да бъдат нещо ново. Доколкото познавам ловджиите, а аз ги познавам отлично, за всички тях ще е важно да са сред първите, които са донесли динозавър. А ние не искаме да застъпваме отделните сафарита. Искаме да поддържаме ловните райони колкото се може по-чисти. Ще ни трябват повече пътища във времето.
Къртни въпросително погледна към мен.
— Това може да се осъществи — казах му аз. — Колкото искат, отделени един от друг, да речем с по десет хиляди години. Можем да ги надробим повече и да скъсим интервала помежду им.
— Вие разбирате, естествено — обърна се Къртни към Хенеси, — че всеки път във времето ще ви струва пари.
— Ние предлагаме да ви плащаме по един милион долара за всеки три пътя във времето — обади се Стюарт.
Къртни поклати глава.
— Един милион долара за едногодишен достъп. Да речем половин милион за всеки път във времето след първия.
— Но, за Бога, човече, та ние ще сме на загуба!
— Не мисля, че е така — възрази Къртни. — Ще ми кажете ли колко ще взимате за двуседмично сафари?
— Още не сме обсъждали този въпрос — отвърна Стюарт.
— Ами, не сте го обсъждали. Имахте две седмици, за да го направите. След всички онези репортажи, трябва да имате цял списък с чакащи.
— Това са икономически глупости — каза Стюарт.
— Не говорете така — отвърна му Къртни. — Вие сте на края на силите си и го знаете. В края на двайсети век ловът е изчезнал. Какво ви е останало, освен няколко ограничени ловувания на едър дивеч и киносафаритата? Тук имате шанс да се върнете в бизнеса. Неограничен шанс. Стотици години лов. Нови и удивителни видове дивеч. Ако някой от клиентите ви предпочита да ходи на лов за титанотери, мамути или десетки други видове едър и опасен дивеч, единственото, което трябва да направите, е да ни кажете и ние ще ви отведем там. А ние сме единствените, които можем да го направим.
— Не съм толкова сигурен — рече Стюарт. — Щом госпожица Елиът и господин Стийл са успели да създадат машина на времето…
— Вече се опитах да ви кажа — прекъсна го Райла. — Но вие не ме изслушахте или пък не ми повярвахте. Просто не ми обърнахте внимание. Няма никаква машина.
— Няма машина? Какво е тогава?
— Това е търговска тайна и нямаме намерение да я разкриваме — безизразно отвърна Къртни.
— В ръцете им сме, Стюарт — рече майор Хенеси. — Няма измъкване. Те са прави. Никой друг не може да ни отведе там. Госпожица Елиът наистина каза, че няма никаква машина. Каза ни го от самото начало. Тъй че защо не подострим моливите си и не се захванем с оформянето. Навярно нашите приятели ще искат парче от нашата баница. Може би двайсет процента.
— Щом искате да тръгнем по този път — каза Къртни, — петдесет процента от печалбата ви. Не по-малко. Ние бихме предпочели да работим с такса за достъп. Така ще е по-чисто.
Седях там, слушах всичко това и главата ми започна малко да се замайва. Можеш да говориш за милиони долари и това няма чак такова значение — това са просто големи цифри. Но когато става дума за собствените ти милиони, вече е друга работа.
Спуснах се надолу по склона. Не съм сигурен, че другите изобщо осъзнаха отсъствието ми. Боузър изпълзя изпод караваната и тръгна след мен. Нямаше и следа от Хайръм и аз се разтревожих за него. Бях му казал да се върне веднага, а все още го нямаше никакъв. Стифи бавно вървеше към реката, сигурно за да пие вода, но Хайръм не беше с него. Застанах на хълма и огледах навсякъде. Нямаше и следа от Хайръм.
Зад себе си чух шум. Беше Бен. От ботушите му се носеше нещо като свистене, докато вървеше през високата до глезените трева. Той се приближи, застана до мен и заедно се загледахме в долината. В далечината имаше много движещи се точки — навярно мастодонти или бизони.
— Бен — попитах го аз, — колко е един милион долара?
— Ужасно много пари — отвърна той.
— Не мога да го проумея, че там си говорят за един милион, а вероятно за още повече — казах аз.