— Да, признавам, че ми мина през ума — отвърна Райла. — Сигурно няма да стане. Може би изобщо няма много диаманти, които очакват някой да ги събере. Но идеята звучи добре.
— Този бизнес със сафаритата ще е една от най-лесните сделки, които можем да сключим — каза Къртни. — Проста работа. Без опасни аспекти. Това, което ме безпокои, е, че все още не се е показал никой от вашите колеги учени и интелектуалци. Например такива, които искат да проучат методите и мотивите на праисторическите пещерни художници, да наблюдават как работят и играят неандерталците или да попаднат на битките при Маратон или Ватерло.
— Първо трябва да се убедят — отвърна Райла. — Сега си седят самодоволно в академичните си бърлоги и си споделят, че това е невъзможно.
— Има и други, които душат наоколо — каза Къртни. — Едва не забравих за тях. Генеалози — онези хора, които срещу заплащане проследяват родовото дърво. Сега изглежда, че им е щукнала идеята да извършват по-лични и, разбира се, по-скъпи услуги. Не просто да проследяват документите, а наистина да се върнат в миналото, за да разговарят с нечии предци и навярно да отмъкнат снимки. Пра-пра-прачичо Джейк, който бил обесен заради конекрадство — такива неща. Държат се сравнително предпазливо с нас, но пак ще дойдат.
— Ще има и други. Или поне си мисля така. В този случай човек никога не може да е сигурен. Не можем да предвидим какво ще е масовото отношение към пътуването във времето. Струва ми се, че не след дълго с нас ще се свържат хората от петролната, въгледобивната и металодобивната промишленост. Назад във времето има много природни изкопаеми.
— Мислила съм за това — рече Райла. — Безпокои ме. Не разбирам едно: природните изкопаеми са си там, естествено, и нищо не може да ни попречи да ги експлоатираме. По този въпрос няма съмнение. Но ако ги вземем, тогава какво ще стане през деветнайсети и двайсети век? Дали тези важни суровини пак ще са си там? Изглежда отговорът е положителен, защото ние наистина ги разработваме. Ако човек се интересува от парадокси, ето един класически пример, върху който да разсъждава.
— Райла — каза Къртни, — просто не знам. Подозирам, че просто не мислим правилно, че мисленето ни по такива въпроси трябва да се пренастрои. За момента имаме да вършим други неща и нямам намерение да се тревожа за това.
Глава 24
И така започна период на очакване. Хората от „Сафари“ бяха казали, че до пристигането на първите им групи могат да изминат десет дни или две седмици. На няколко пъти ходихме на разходка из околността. Видяхме много мастодонти и бизони. Открихме още една колония на гигантски бобри. Забелязахме голям брой мечки и няколко хищни котки, но нито една от тях не беше саблезъб тигър. Започвах да се чудя дали не е възможно броят на саблезъбите да е намалял или вече да са изчезнали, макар да не ми изглеждаше вероятно. Веднъж на Райла й се стори, че е зърнала глиптодонт, един от гигантските праисторически броненосци, но когато стигнахме до мястото, не успяхме да открием и следа от него. Непрекъснато се оглеждахме за коне, но не видяхме нито един. Имаше много вълци и лисици.
Избрахме място за градина — Райла каза, че трябвало да използваме девствената почва — но не направихме нищо повече по този въпрос. Единственото, което наистина сторихме, бе да прокараме телефонен кабел от офиса на Бен, така че да не се налага всеки, който иска да разговаря с нас, да се появява всеки път в Мастодонтия. Наистина прокарахме кабел, но той не работеше — сигналът не можеше да премине през онова, което разделяше Мастодонтия от двайсети век. Накарах Бен да ми донесе няколко стоманени колчета. Боядисах върховете им в червено и ги забих в редица, за да ни служат като указател за пътищата на времето, които Котешкото лице щеше да прокара към Креда. Дървените колчета на Хайръм също ставаха, но стоманените бяха по-трайни — не можеха да се счупят като дървените. Поставих указатели за четири пътя на времето и пак ми останаха много колчета за отбелязване на другите им краища.
Хайръм беше постоянно зает с Котешкото лице и Стифи. Винаги, когато не бе при единия от тях, можехме да го открием при другия. Обикновено Боузър се движеше с него. Скитосването на Хайръм малко ме тревожеше — представях си всевъзможните неприятности, които можеше да си навлече — но не се случи нищо и аз си казах, че от моя страна е глупаво да се притеснявам толкова. И все пак не можех да го спра.