— Смятам, че е чудесно — каза Райла.
Изненадано я погледнах.
— Наистина ли?
— Само си помисли — отвърна тя. — Космически кораб от звездите.
— Не мога да съм сигурен в това.
Тя се приближи до мен, надигна се и ме целуна по бузата.
— Няма значение дали е вярно — рече тя. — Важното е, че все още можеш да мечтаеш, че си в състояние да се убедиш, че може да е тук.
— И да убедя теб — една практична делова жена.
— Това, че се занимавам с бизнес, е въпрос на оцеляване. В сърцето си все още съм археолог. А всички хора в тази област са чиста проба романтици.
— Знаеш ли — казах аз. — Разкъсвах се от противоречия дали да ти покажа това. Исках да го споделя с теб, но се и страхувах — страхувах се, че ще ме помислиш за безотговорен и глупав.
— Доколко си сигурен в предположенията си? С какви доказателства разполагаш?
— Буци метал. Някакви странни сплави. Пратих няколко парчета в университета за анализ и той показа, че такива сплави не са известни. Хората от университета се развълнуваха и ме попитаха къде съм ги намерил. Казах им, че съм ги взел от едни разкопки и съм полюбопитствал какво представляват. Така че, това е положението. Няколко от парчетата са просто буци метал. Други показват признаци за машинна обработка. Нито следа от ръжда, само бледо помътняване на повърхността, сякаш металът проявява слаба реакция към продължителното излагане на открито. Твърд и як. Твърд почти като диамант, а в същото време не е крехък. Страхотна якост. Може да има и други обяснения, но извънземният космически кораб е най-доброто, най-логичното, което мога да предложа. Казвам си, че трябва да подхождам научно и обективно, че не трябва да фаворизирам една идея…
— Аса, престани. Нищо не фаворизираш. Всичко това е трудно за възприемане — хипотезата ти и доказателствата, които си открил — но доказателствата са налице. Не можеш просто да не им обръщаш внимание.
— В този случай — казах аз, — има още нещо. За него няма абсолютно никакви доказателства. Просто свидетелствата на собствените ми очи и чувството, което изпитвам. Имам си странен съсед — предполагам, че това е най-добрият начин да го опиша. Всъщност никога не съм го виждал, никога не съм имал възможност да го разгледам добре. Но съм усещал, че ме наблюдава и съм го зървал без наистина да го видя — някаква особена фигура, която ме кара да си представям, че е там. Казвам „представям“, защото все още се опитвам да подхождам научно и обективно. На нивото на чистото наблюдение, аз съм сигурен, че той съществува. Навърта се в овощната градина, но не е там през цялото време. Изглежда доста се скита.
— Виждал ли го е някой друг?
— Предполагам, че и други са го виждали. Периодично се появява страх от пантера — макар да не знам защо хората трябва да се страхуват от пантери. Но изглежда, че в селските общности страхът от мечка и пантера е любимо развлечение. Атавистичен страх, предполагам, който все още продължава да съществува.
— Може би има пантери.
— Съмнявам се. От четирийсет, че и повече години няма достоверни свидетелства да е бил забелязван планински лъв. Странното в случая е, че създанието, за което говоря, оставя котешки следи. Има един човек, който знае повече за това, отколкото всеки друг. Той е прекарал живота си из горите.
— Какво мисли той за това?
— Не е наясно, също като мен. Няколко пъти съм разговарял с него и сме съгласни, че не знаем какво представлява.
— Смяташ ли, че има някаква връзка между създанието и твоя космически кораб?
— Понякога се изкушавам да мисля така. Но изглежда малко пресилено. Оттук би следвало, че това е извънземно създание, оцеляло при катастрофата. А това би означавало, че е живяло невъзможно дълго. Пък и изглежда невероятно каквото и да е, да оцелее при подобна катастрофа, ако е имало изобщо такава.
— Бих искала да видя метала, който си изкопал — каза тя.
— Няма проблем — казах й аз. — В плевника е. Ще го разгледаме, когато се върнем.
Глава 4
Хайръм се беше настанил на един от сгъваемите столове пред къщата, а Боузър лежеше на тревата до него. Червеношийката нахално стоеше на няколко стъпки от тях и наблюдаваше нахлуването им в нейната територия с наперена войнственост.
Хайръм поясни:
— Боузър каза, че не иска да стои вътре, затова го изнесох.
— Той те е използвал — казах му аз. — Можел е и сам да излезе.
Боузър извинително заудря с опашка.
— Червеношийката му съчувства — рече Хайръм.