— Не съм сигурен…
— По дяволите, аз пък съм сигурен. Дори да не помогне, няма да му навреди. Винаги са ми казвали, че помага.
Отидох за уискито и го донесох в предната стая, където Хайръм се беше изтегнал върху кушетката. Хърб се извърна от телефона.
— Линейката идва — съобщи той. — С нея пристига и санитар. Той ще се погрижи. Разговарях с лекар. Каза да не му даваме уиски.
Оставих бутилката върху бюрото.
— Как си, Хайръм? — попитах го аз.
— Боли ме — отвърна той. — Боли ме навсякъде. Ужасно боли.
— Ще те откараме в болница — успокоих го аз. — Там ще се погрижат за теб. Ще дойда с теб.
Хърб ме хвана под ръка и ме дръпна настрани.
— Не искам да отиваш там — рече той.
— Но аз трябва да отида. Хайръм ми е приятел. Той иска да бъда с него.
— Не и когато всички онези репортери са отвън. Те ще последват линейката. В болницата ще те притиснат до стената.
— Да вървят по дяволите. Хайръм ми е приятел.
— Бъди разумен, Аса — настоя Хърб. — Изградил съм образите на двама ви с Райла като загадки. Отшелници. Странящи от публичност. Недостъпни хора. Този образ ни трябва. Поне за още известно време.
— Не ни трябва никакъв образ. Хайръм се нуждае от помощ.
— Как ще му помогнеш? Ще го държиш за ръката ли? Ще чакаш докато лекарите го спасяват?
— Това също — отвърнах аз. — Просто ще бъда там.
Бен дойде при нас.
— Хърб е прав — рече той. — Аз ще отида с Хайръм.
— Трябва да е един от нас. Аз или Райла. Би трябвало да съм аз.
— Райла — каза Хърб. — Тя ще се разстрои, ще изпадне в истерия.
— Райла да изпадне в истерия?
— Репортерите няма да я притиснат толкова, колкото теб — поясни Бен. — Ако им каже, че няма да говори, ще й се наложи да го повтори по-малко пъти, отколкото на теб. Тя би могла да доизгради образа си на недостъпна, докато ти…
— Копелета такива! — извиках аз. — И двамата сте копелета!
От това нямаше никаква полза. Накрая Бен и Райла тръгнаха с линейката, а аз останах. Чувствах се ужасно. Чувствах, че ще загубя самообладание, че вече не съм самият аз и изпитвах огромна ярост и страх. Но останах. Тук Бен и Хърб командваха парада.
— Това ще ни даде нови заглавия във вестниците — рече Хърб.
Казах му какво да направи с новите си заглавия. Нарекох го мародер. Грабнах бутилката, която бях донесъл за Хайръм, и отидох в кабинета на Бен, където сериозно се заех с нея. Пиенето не ми помогна. Дори не ме замая.
Позвъних на Къртни и му разказах какво се е случило. Дълго след като завърших от другия край на линията имаше само мълчание. После адвокатът попита:
— Той ще се оправи, нали?
— Не знам — отвърнах аз. — Чакам да разбера.
— Хайръм е единственият, който може да разговаря с Котешкото лице, нали?
— Точно така.
— Виж, Аса, след няколко дни хората от „Сафари“ ще пристигнат там, за да ги отведете в Креда. Възможно ли е да се направи нещо? Предполагам, че пътищата във времето още не са отворени.
— Ще се опитам да разговарям с Котешкото лице — казах аз. — Той може да разбира какво му казвам, но аз не го разбирам. Няма да може да ми отговори.
— Но ще опиташ, нали?
— Ще опитам — обещах аз.
— Ще се видим след няколко дни. Онзи сенатор, за когото ви споменах, иска да разговаря с вас. Не с мен, а с вас. Ще го доведа.
Не го попитах дали има някаква представа какво иска сенаторът. Не давах и пукната пара.
— Ако Хайръм не се оправи — казах аз, — няма смисъл да водиш когото и да било. Ако това стане, ние сме мъртви. Знаеш го, нали?
— Разбирам — отвърна той. Отговорът му прозвуча тъжно.
Хърб ми донесе сандвичи и кафе. Не споменахме нито дума за Райла или Бен. Поговорихме малко и след това аз излязох през задната врата. Боузър ме чакаше и заедно тръгнахме през моравата към къщата. Седнах на задното стълбище, а Боузър се настани близо до мен. Той знаеше, че нещо не е наред и се опитваше да ме успокои. Плевникът все още беше на мястото си и вратата му висеше накриво на пантите си. Курникът изглеждаше както винаги и кокошките все още бяха там — кудкудякаха и ровеха из двора. Розовият храст растеше до ъгъла на курника — розовият храст, от който Котешкото лице ме бе наблюдавал, когато излязох да търся лисицата, а вместо това бях попаднал в Плейстоцена.
Дотук всичко беше познато, но само дотук. Всичко останало ми бе чуждо и като че ли прехвърляше атмосферата си върху плевника, курника и розовия храст. Оградата се издигаше нависоко, а от вътрешната й страна стърчаха прожекторите. Покрай нея обикаляха пазачи, а отвън се тълпяха хора. Зачудих се защо ли продължават да прииждат. Та тук нямаше какво да видят.