Погалих Боузър по главата и му заговорих.
— Спомняш си как беше тук, Боузър, нали? Как ходеше да изравяш мармоти и аз трябваше да те връщам вкъщи. Как отивахме вечер да затваряме курника. Как Хайръм идваше да те види почти всеки ден. Онази червеношийка от предната морава.
Зачудих се дали червеношийката все още е там, но не отидох да проверя. Страхувах се, че няма да я намеря.
Станах от стълбите и влязох в къщата, като задържах вратата, за да може Боузър да влезе с мен. Седнах на един стол до кухненската маса. Имах намерение да се поразходя из цялата къща, но не го направих. Беше прекалено тиха и пуста. Кухнята също, но останах тук. В нея все още имаше късче от дома. Тя бе любимото ми място, нещо като дневна и тук бях прекарал много време.
Слънцето залязваше и здрачът пропълзяваше в стаята. Навън запалиха прожекторите. Двамата с Боузър излязохме и отново седнахме на стълбите. На дневна светлина мястото беше изглеждало странно и чуждо. С настъпването на нощта и запалването на прожекторите то се бе превърнало в кошмар.
Райла ни намери на стълбището.
— Хайръм ще се оправи — каза тя, — но ще трябва да остане известно време в болницата.
Глава 25
На следващата сутрин излязох да потърся Котешкото лице. Не го намерих. Вървях из горичката от киселици под караваната, пресичайки я в няколко посоки, и тихо го виках. Няколко часа по-късно отидох да го търся и в други горички. Когато се върнах в караваната, Райла ми каза:
— Може би трябваше да дойда да ти помогна, но се страхувах да не го уплаша. Той те познава от много време, а аз съм новодошла тук.
Унило седнахме на градинската маса.
— Ами ако не го намерим? — попита Райла. — Може би знае какво се е случило с Хайръм и се крие, защото не иска да се показва докато не се върне той.
— Ако не го намерим, значи няма да го намерим и толкоз — казах аз.
— Но хората от „Сафари“…
— Ще трябва да почакат — отсякох аз. — Дори да го намерим, не знам дали ще работи с мен.
— Възможно ли е да се е върнал в Уилоу Бенд? — попита тя. — В овощната градина във фермата. Това е било любимото му място, нали? Може би ако е научил за Хайръм, би се чувствал там по-близо до него.
В овощната градина в Уилоу Бенд го открих почти веднага. Беше в едно от дърветата близо до къщата и ме гледаше от него с онези огромни котешки очи. Дори ми се усмихна.
— Котешко лице — казах му аз, — Хайръм беше зле, но ще се оправи. Ще се върне след още няколко дни. Котешко лице, можеш ли да мигаш? Можеш ли да затваряш очи?
Той затвори и отново отвори очи, после повтори същото още един път.
— Добре — казах аз. — Искам да поговоря с теб. Навярно така ще можем да се разберем. Аз ще ти задавам въпроси. Ако отговорът ти е положителен, затвори очи веднъж. Ако е отрицателен, затвори ги два пъти. Разбираш ли?
Той затвори очи веднъж, после ги отвори.
— Чудесно — казах аз. — Разбра ли какво ти казах за Хайръм?
Той затвори очи веднъж.
— Разбра ли, че ще се върне след няколко дни?
Котешкото лице даде знак за „да“.
— Искаш ли да разговаряш с мен по този начин? Като мигаш с очи?
„Да“ — показа той.
— Това не е много добър начин за разговор, нали?
Котешкото лице премигна два пъти.
— Добре тогава, в Мастодонтия… — знаеш къде е Мастодонтия, нали?
„Да“ — показа той.
— В Мастодонтия ни трябват четири пътя на времето. Забил съм четири редици от колчета, боядисани в червено и с червен флаг в края на всеки ред, който показва къде искаме да отидем във времето. Разбираш ли?
Котешкото лице даде знак, че разбира.
— Видя ли колчетата и флагчетата?
Котешкото лице каза, че ги е видял.
— В такъв случай, Котешко лице, сега слушай внимателно. Първият път във времето трябва да се връща седемдесет милиона години назад в миналото. А следващият с десет хиляди години по-малко — десет хиляди години по-малко от седемдесет милиона.
Котешкото лице не изчака да го попитам дали ме разбира и отвърна положително.
— Третият — продължих аз, — с десет хиляди години по-малко от втория, а четвъртия — с десет хиляди години по-малко от третия.
„Да“ — каза Котешкото лице.
Отново повторих всичко, за да съм сигурен, че ме е разбрал.
— Ще го направиш ли сега? — попитах аз.
Той каза, че ще го направи и изчезна. Останах там, глупаво втренчен в мястото, където беше стоял. Предполагах, че е възприел думите ми буквално и че сега е в Мастодонтия, за да прокара пътищата. Поне се надявах, че е така.
Открих Бен в кабинета му, вдигнал крака върху бюрото.
— Знаеш ли, Аса — рече той, — това е най-хубавата работа, която някога съм имал. Харесва ми.