— Но ти имаш да ръководиш и банката.
— Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да казвам никому — банката се ръководи сама. Разбира се, аз все още я управлявам, но вече почти не върша никаква работа. Само взимам някои по-сериозни решения и подписвам документите.
— В такъв случай какво ще кажеш да си размърдаш дебелия задник и да дойдеш в Креда заедно с мен?
— В Креда? Да не искаш да кажеш, че си успял, Аса?
— Така ми се струва. Не съм сигурен. Трябва да проверим. Бих искал да имам компания. Прекалено страхлив съм, за да отида сам.
— Пушките за слонове още ли са у теб?
Кимнах.
— Без никакъв лов, обаче. Не този път. Само ще проверим пътищата.
Райла дойде заедно с нас. Обсъдихме дали да не вземем кола, но решихме да отидем пеш. Докато вървяхме покрай първата редица от колчета, аз бях напълно подготвен да не се случи нищо. Но се случи. Попаднахме право в Креда. Там валеше проливен дъжд. Забихме колчетата, които носехме и пообиколихме малко, само толкова, колкото да намерим знак къде се намираме. Видяхме само група глупави щраусови динозаври, които избягаха при приближаването ни.
Другите три пътя също бяха прокарани. Не валеше в края на никой от тях. Доколкото можех да видя, всички места си приличаха много. През тези четирийсет хиляди години не би трябвало да има много промени — тоест, не на пръв поглед. Предполагам, че ако бяхме прекарали известно време, бихме могли да открием известни разлики. Но ние почти не оставахме там. Забивахме колчетата и си тръгвахме. На четвъртия път обаче Бен уби малък алкилозавър, между метър и осемдесет и два метра дълъг, навярно млад екземпляр. Големият куршум от пушката на Бен почти бе отнесъл главата му.
— Довечера ще имаме пържоли от динозавър — каза Бен.
Трябваше да го вдигнем и тримата, за да го отнесем в Мастодонтия. Там използвахме брадва, за да разбием бронята му. Когато я разсякохме по дължина, успяхме да я свалим, но не беше лесно. Бен отсече напомнящата на тояга опашка за ловен трофей. Донесох скарата изпод караваната и запалих огъня.
Докато Бен печеше дебели резени месо, аз се спуснах надолу по склона до горичката от киселици и намерих Котешкото лице.
— Просто исках да ти благодаря — казах му аз. — Пътищата са великолепни. — Той премигна четири-пет пъти към мен и през цялото време се усмихваше.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попитах аз. Той премигна два пъти, което означаваше „не“.
Щраусовият динозавър, който бяхме изяли по време на първото ни пътуване в Креда, бе вкусен, но си помислих, че пържолите от анкилозавър могат да ни разочароват. Анкилозаврите бяха толкова нелепи наглед животни. Но не ни разочароваха. Ометох пържолите с някакво неясно чувство на срам от това, че ям толкова много.
По-късно отрязахме останалото месо, оставихме няколко парчета в нашия хладилник и опаковахме останалото, за да може Бен да го отнесе у тях.
— Утре вечер ще имаме готвено от динозавър — рече той. — Може би ще поканя онези репортери да го опитат. Това ще им даде материал за писане.
Отнесохме остатъка от тялото долу по склона и го заровихме. Ако го бяхме оставили където си беше, след няколко дни щеше да осмърди всичко наоколо. Два дни по-късно, на същото място открих, че нещо, навярно вълци или лисици, е изровило останките и отлично се е справило с тях. Наоколо бяха пръснати само няколко парчета от бронята.
След като Бен си тръгна, двамата с Райла се отпуснахме, спахме до късно, прекарахме много време на градинската маса и разглеждахме владенията си. Взех пушка и заедно с Боузър пообиколих да търся гърмящи змии. Не намерихме нито една. Стифи се изкачи по склона при нас. Приближи се прекалено, като протягаше хобота си да души в нашата посока и размахваше уши към нас. Знаех, че трябва да направим нещо, в противен случай щеше да ни се качи на главата. Докато Райла ме прикриваше с пушката, аз бавно се приближих към него. Той ме подуши от главата до петите и аз го почесах по хобота. Стифи изгрухтя и започна да пъшка от възторг. Приближих се още, протегнах ръка и го почесах по долната устна. Хареса му — слонът направи всичко възможно, за да ми покаже, че ме харесва. Поведох го към долината и му казах да остане там, да стои колкото може по-далеч от нас. Той общително изгрухтя. Страхувах се да не се опита да ме последва обратно, но опасенията ми бяха напразни.
Същата вечер, докато седяхме и гледахме спускането на здрача, Райла ми каза:
— Нещо те безпокои, Аса.
— Тревожа се за Хайръм — отвърнах аз.
— Но той ще се оправи. Само още няколко дни и ще се върне тук при нас.
— Това ме накара да осъзная колко несигурно е положението ни — казах аз. — Бизнесът с пътищата във времето се крепи на Хайръм и Котешкото лице. Само нещо да се случи с който и да е от двамата…