— Но ти се справи отлично с Котешкото лице. Направи така, че пътищата във времето да бъдат отворени. Дори сега всичко да пропадне, те са си там, а именно сделката със „Сафари“ ще е основна за бизнеса ни. С течение на времето ще има и други неща, разбира се, но именно лова на едър дивеч…
— Райла, това ще те задоволи ли напълно?
— Ами не, предполагам, че няма, но ще е повече, отколкото сме имали преди.
— Питам се нещо — казах аз.
— Какво се питаш?
— Моля те, опитай се да разбереш — казах аз. — Бъди търпелива за малко. Онзи ден, когато откара Хайръм в болницата, аз останах във фермата. Останах с Боузър. Поразходихме се малко и поседяхме на стълбището, както едно време. Дори влязохме в къщата, но просто постоях в кухнята. Седнах до кухненската маса и се замислих за някога. Почувствах се загубен. Каквото и да направех, където и да отидех, пак се чувствах загубен. Нещата се бяха променили толкова много.
— Не ти ли харесаха промените?
— Не съм сигурен. Знам, че би трябвало. Сега имам пари, а никога преди не съм имал. Сега можем да пътуваме във времето, а никой никога не е правил това. Предполагам, че се дължеше на случилото се с Хайръм и на факта, че осъзнах по какъв тънък лед се движим…
Тя хвана ръката ми в нейните.
— Знам — каза Райла. — Знам.
— Искаш да кажеш, че и ти също се чувстваш така?
Тя поклати глава.
— Не, Аса. Не, аз не. Аз съм нахалната пробивна кучка, спомни си това. Но знам как се чувстваш ти. Просто се чувствам малко виновна. Аз те вкарах във всичко това.
— Аз се поддадох лесно. Не се самообвинявай. Всъщност никой не е виновен. Въпросът е, че обичах тази ферма. Когато онзи ден я видях, разбрах, че съм я загубил.
— Хайде да се поразходим — предложи тя.
Спуснахме се ръка за ръка надолу по склона и навсякъде около нас се разстилаше покоят на Мастодонтия. Далеч сред хълмовете запя козодой и ние омаяни спряхме. За първи път чувахме тук козодой. Изобщо не бях го очаквал — някак си алогично бях решил, че тук няма козодой. Но чувайки песента му, аз познах в нея родния дом, в ума ми нахлуха спомените за някогашно лято с мириса на прясно окосено сено и със звъна на камбанките на стадо крави, изкарани на паша, след като са били издоени. Докато слушах, почувствах как ме облива странно задоволство.
Върнахме се обратно при караваната и извикахме Боузър вътре. Той се вмъкна в стаята на Хайръм. Известно време го чувахме да дращи с лапа по одеялото върху пода — оправяше си леглото преди да си легне. Забърках кана с коктейл в кухнята и я отнесох в дневната. Седяхме и спокойно отпивахме от чашите си.
— Спомняш ли си деня, когато се появих? — попита ме Райла. — След двайсет години аз изведнъж се оказах при теб.
Кимнах. Спомнях си го. Струва ми се, че си спомнях всеки миг от онзи ден.
— През цялото време, докато карах към Уилоу Бенд — продължи тя, — се питах, дали няма да настъпи момент, в който да съжалявам, че съм дошла. Оттогава от време на време отново си задавах този въпрос. Аса, сега искам да ти кажа, че никога не съм съжалявала. Вече не си задавам този въпрос. Нямам предвид пътуването във времето, удоволствието и парите. Имам предвид теб. Никога не съм съжалявала, че се върнах при теб.
Оставих чашата си и се приближих до кушетката, където седеше тя. Седнах до нея и я взех в прегръдките си. Останахме така дълго време, като двойка глупави хлапета, които ненадейно са открили, че се обичат. Бях й благодарен, че ми го каза, и си мислех дали не би трябвало да сторя същото, но нямаше думи, с които да изразя чувствата си. Вместо това й казах онова, което ми бе на сърцето.
— Обичам те, Райла. Струва ми се, че винаги съм те обичал, от първия ден, в който те срещнах.
На следващия ден, малко след пладне, пристигна Къртни с колата, която му беше заел Бен. Заедно с него бе сенатор Абел Фриймор.
— Поверявам ви го — каза Къртни. — Старият кучи син не иска да разговаря с мен. Трябвало да приказва с вас. Трябвало да отиде при първоизточника. Освен това се раздвижиха и хората от данъчното — дойдоха да се срещнат с мен. Но не мисля, че посещението на сенатора е по какъвто и да е начин свързано с това.
— Ни най-малко — рече сенаторът. — Като всички благоразумни хора, аз се държа на разстояние от тях.
Той беше дребен мъж с лице на селянин. Косата му бе побеляла и оредяла, лицето и ръцете му бяха като на човек, който прекарва много време на открито.
— Значи това е Мастодонтия — каза той. — Къртни ми разказа за нея. Кога възнамерявате да започнете да я разделяте?
— Нямаме такова намерение — рязко отвърна Райла. — Не е наша.