Айлийн Рич изглежда бе затруднена да отговори.
— Това е… това е ужасно трудно да се определи — отговори тя.
— Искаш да кажеш, че ще го направиш — помогна й мис Булстрод. — Не се притеснявай да кажеш това, което мислиш, дете.
— Предполагам, че човек винаги иска да приложи в действие собствените си виждания — отговори Айлийн Рич. — Не казвам, че те ще са задължително успешни. Може нищо да не излезе.
— Но си струва да се рискува?
— Винаги си струва да рискуваш, нали? — отвърна на въпроса с въпрос Айлийн Рич. — Искам да кажа, ако силно желаеш да направиш нещо.
— Нямаш нищо против да водиш живот, изпълнен с опасности. Разбирам — отбеляза мис Булстрод.
— Мисля, че винаги съм водила живот, изпълнен с опасности. — По лицето на младата жена премина сянка. — Трябва да тръгвам. Чакат ме. — Тя бързо се отдалечи.
Мис Булстрод стоеше и я гледаше. Все още бе замислена, когато мис Чадуик забързана дойде при нея.
— А, ето къде си. Търсихме те навсякъде. Току-що се обади професор Андерсън. Искаше да знае дали може да вземе Мероу идната седмица. Знае, че ще наруши правилника, но се налага незабавно да замине… за някъде, което звучи като Азър Безин.
— Азърбейджан — автоматически я поправи мис Булстрод, заета още с мислите си.
— Няма достатъчно опит — промърмори тя на себе си. — Това е рисковано. Какво каза, Чади?
Мис Чадуик повтори съобщението.
— Казах на мис Шапланд да му предаде, че ще му се обадим, и изпратих да те потърсят.
— Кажи му, че всичко ще бъде наред — отговори мис Булстрод. — Това е изключение.
Мис Чадуик я погледна загрижено.
— Притесняваш се за нещо, Хонория.
— Да. Не зная какво да реша. Това е необичайно за мене… и ме разстройва… Знам какво бих желала, но чувствам, че ако отстъпя ръководството на някой без необходимия опит, няма да е справедливо пр отношение на училището.
— Бих желала да се откажеш от намерението си да се оттегляш. Необходима си на „Медоубенк“.
— „Медоубенк“ означава много за тебе, Чади, нали?
— Няма като него в цяла Англия — отговори мис Чадуик. — Можем да се гордеем със себе си, ти и аз, че го създадохме.
Мис Булстрод я прегърна с обич.
— Така е, Чади. А що се отнася до тебе — ти си ми успокоението в живота. Няма нищо, свързано с „Медоубенк“, което не знаеш. Обичаш го, колкото и аз. А това говори много, мила.
Мис Чадуик се изчерви от удоволствие. Хонория Булстрод толкова рядко се отклоняваше от въздържаността си.
II
— Не мога да играя с тази развалина. За нищо не става.
Дженифър хвърли отчаяна тенис ракетата.
— О, Дженифър, защо се притесняваш толкова?
— Балансът — каза Дженифър, вдигна я и я опипа с опитна ръка. — Не е балансирана както трябва.
— Много по-добра е от моята стара ракета — сравни Джулия ракетите. — Моята е като гъба. Само чуй какъв звук издава. — Тя дръпна кордата. — Мислехме да я оправим, но мама забрави.
— По-добре е да играя с такава като твоята, все едно ми е. — Дженифър отново я взе и замахна няколко пъти.
— Аз пък предпочитам твоята. С нея можеш да улучиш някоя топка. Да ги разменим, ако искаш.
— Добре, разменяме ги.
Двете момичета махнаха лепенките с имената си и ги размениха.
— Няма да я взема обратно — предупреди Джулия. — Затова недей да казваш, че моята стара гъба не ти харесва.
III
Адам си подсвиркваше весело, докато оправяше телената ограда на тенис корта. Вратата на спортната зала се отвори и мадмоазел Бланш, дребната, прилична на мишка учителка по френски, надникна отвътре. Сепна се при вида на Адам. Поколеба се за миг, а после се върна.
— Интересно какво е намислила — каза си Адам. Нямаше да си помисли, че има нещо нередно, ако не беше се държала по този начин. Тя имаше виновно изражение, което моментално предизвика догадки у Адам. След малко тя излезе отново, затвори вратата след себе си и, минавайки, се спря да поговори с него.
— Виждам, че поправяте мрежата.
— Да, мис.
— Тук тенис кортовете са много хубави, и басейнът, и спортната зала също. О, спортът! В Англия отдавате голямо значение на спорта, нали?
— Ами, предполагам, че е така, мис.
— А вие самият играете ли тенис? — Тя го погледна преценяващо по чисто женски начин, а в погледа й се долови лека покана. Адам се замисли за нея. Осени го мисълта, че мадмоазел Бланш някак си не подхожда за учителка по френски в училище като „Медоубенк“.
— Не — излъга той. — Не играя тенис. Нямам време.
— Тогава играете крикет?
— Ами, играех крикет като момче. Повечето деца играят крикет.