— Точно така — отвърна мис Булстрод.
Келси се върна към основните въпроси.
— А сега, мис Джонсън, да чуем какво точно се случи.
— Една от нашите ученички — Джейн — я болеше ухо. Събудила се от болката и дойде при мене. Взех някои лекарства и когато я сложих да си легне отново, забелязах, че пердетата се поклащат и си помислих, че ще е добре поне през тази нощ прозорецът й да остане затворен, тъй като духаше силен вятър. Момичетата, разбира се, винаги спят с отворени прозорци. Понякога е трудно да убедим чужденките, но аз винаги съм настоявала…
— Това в момента няма значение — прекъсна я мис Булстрод. — Инспектор Келси не се интересува от хигиенните ни правила.
— Не, не, разбира се — заоправдава се мис Джонсън. — Ами, както ви казах, отидох да затворя прозореца и за най-голямо свое учудване видях светлина в спортната зала. Видях я съвсем ясно, не може да съм сгрешила. Движеше се вътре.
— Искате да кажете, че електрическото осветление не е било запалено, а сте видели светлина от фенерче?
— Да, да, фенерче трябва да е било. Веднага си помислих: „Божичко, какво ли правят там посред нощ?“ Но не ми мина през ума, че може да са крадци. Това би било доста невероятно, както и вие току-що потвърдихте.
— А какво си помислихте? — попита Келси.
Мис Джонсън хвърли бърз поглед към мис Булстрод.
— Ами, всъщност, не мисля, че ми хрумна нещо определено. Искам да кажа, ами… е, всъщност, искам да кажа, че не бих си въобразила…
— Предполагам, че мис Джонсън си е помислила, че някоя от нашите ученички може да е отишла на среща с някого — намеси се мис Булстрод. — Нали така, Елспет?
— Е, да, мина ми нещо такова през ума за миг — въздъхна мис Джонсън. — Вероятно някоя от италианките. Чужденките са преждевременно развити за разлика от английските момичета.
— Не бъди толкова тесногръда — укори я мис Булстрод. — Има и много английски момичета, които се опитват да установят неподходящи връзки. Съвсем естествено е да ти мине през ума. И аз бих си помислила същото.
— Продължавайте — настоя инспектор Келси.
— Затова си помислих, че е най-добре — продължи мис Джонсън — да отида при мис Чадуик и да я помоля да дойде с мене да видим какво става.
— А защо точно мис Чадуик? — попита Келси. — Има ли някаква определена причина да изберете точно нея?
— Ами, не исках да безпокоя мис Булстрод — отговори мис Джонсън, — а освен това отиваме по навик при мис Чадуик, когато не искаме да безпокоим мис Булстрод. Мис Чадуик е тук доста отдавна и има богат опит.
— Както и да е — продължи Келси, — значи отидохте при мис Чадуик и я събудихте? Така ли?
— Да. Тя се съгласи, че незабавно трябва да отидем там. Не се преоблякохме, а само метнахме по един пуловер и палтата си и излязохме през страничната врата. И точно когато стигнахме до пътеката, чухме изстрел откъм спортната зала. Тогава се затичахме с всички сили. Постъпихме глупаво, че не взехме фенерче със себе си, така че не виждахме къде вървим. Спънахме се един-два пъти, но пристигнахме там бързо. Вратата беше отворена. Светнахме лампите и…
— Значи там не беше осветено, когато пристигнахте? Нито с фенерче, нито с нещо друго? — прекъсна я Келси.
— Не. Тъмно беше. Светнахме лампите и я видяхме. Тя…
— Достатъчно — прекъсна я любезно инспектор Келси. — Не е необходимо да описвате останалото. Сега отивам там и сам ще видя всичко. Срещнахте ли някого, когато отивахте там?
— Не.
— А не чухте ли някой да тича?
— Не. Нищо не чухме.
— А някой друг в училището чул ли е изстрела? — попита Келси, като погледна мис Булстрод.
— Не — поклати глава тя. — Доколкото аз знам. Никой не ми е казвал да е чул изстрел. Спортната зала е малко отдалечена и се съмнявам дали може да се чуе изстрел от там.
— А от стаите отстрани на училището, които гледат към спортната зала?
— Едва ли, освен ако не се ослушваш за такова нещо. Сигурна съм, че не би се чул толкова силно, за да събуди някого.
— Ами, благодаря ви — каза инспектор Келси. — А сега отивам в спортната зала.
— Ще дойда с вас — предложи мис Булстрод.
— Искате ли и аз да дойда? — попита мис Джонсън. — Ще дойда, ако искате. Имам предвид, че няма да е хубаво да се измъквам, нали? Винаги съм смятала, че човек трябва да се изправя лице в лице с фактите и…
— Благодаря ви — намеси се инспектор Келси. — Не е необходимо, мис Джонсън. Не искам да ви причинявам повече безпокойство.
— Колко ужасно — добави мис Джонсън. — Чувствам се още по-зле, като си помисля, че не я обичах особено много. Всъщност снощи се скарахме в учителската стая. Аз настоявах, че прекалено много физически упражнения не се отразяват добре на по-изнежените момичета. Мис Спрингър отговори, че това са глупости и че именно такива момичета имат нужда от тях. Вдъхва им сили и ги превръща в нови хора. Казах й, че много неща не са й ясни, макар да мисли, че е така. В края на краищата, аз имам професионална подготовка и знам много повече по въпроса за изнежването и заболяванията, отколкото мис Спрингър, въпреки че тя знае всичко за успоредката, коня за прескок и тениса. Божичко, ако знаех какво ще се случи, нямаше да й наговоря тези неща. Сигурно всеки изпитва това чувство, след като се случи нещо ужасно. Вината е моя.