— Седни тука, мила — започна да я успокоява мис Булстрод, като я настани на канапето. — Поседи тука, почини си и забрави за дребните спорове с нея. Животът щеше да е много тъп, ако всички бяхме на едно мнение за всичко.
Мис Джонсън седна, като поклати глава и се прозя.
Мис Булстрод последва Келси.
— Дадох й доста бренди — извини се тя. — Това я направи толкова словоохотлива. Но говореше смислено, нали?
— Да — отговори Келси. — Разказва съвсем ясно какво се е случило.
Мис Булстрод го поведе към страничната врата.
— Оттук ли са минали мис Джонсън и мис Чадуик?
— Да. Виждате ли, оттук се излиза направо до рододендроните на пътеката, която води към спортната зала.
Инспекторът имаше силно фенерче и двамата с мис Булстрод скоро стигнаха до ярко осветената зала.
— Красива постройка — отбеляза Келси, като я огледа.
— Струва ни доста пари — обясни мис Булстрод, но ние можем да си го позволим — добави спокойно тя.
Влязоха през отворената врата в една голяма зала. Там имаше шкафчета с имената на момичетата. В единия ъгъл имаше стойка за тенис ракети и още една — за стикове. Странична врата водеше към душовете и кабинките за преобличане. Келси се спря, преди да влезе. Двама от хората му работеха. Фотографът тъкмо си беше свършил работата, а другият човек от екипа, който се занимаваше с отпечатъците, вдигна глава и каза:
— Може вече да стъпвате по пода, сър. Всичко е наред. Не сме приключили още само с онзи ъгъл.
Келси тръгна към тялото, до което бе клекнал полицейският лекар. Той вдигна поглед към Келси.
— Застреляна е от разстояние около четири фута — докладва той. — Куршумът е проникнал право в сърцето. Смъртта е настъпило моментално.
— Да. Кога е станало?
— Преди около час.
Келси кимна с глава. Той се поразходи, като огледа високата мис Чадуик, която стоеше неподвижно до стената като куче. Той прецени, че тя е на около петдесет и пет години, забеляза високото й чело, упорито стиснатите устни, разрешената сива коса. Лицето й не изразяваше никакво безпокойство. „На такава жена може да се разчита в кризисен момент, макар че никога няма да я забележиш в ежедневния живот“ — помисли си той.
— Мис Чадуик? — попита той.
— Да.
— Вие сте излезли с мис Джонсън и заедно сте открили тялото?
— Да. Беше в същото положение както сега. Мъртва беше.
— А колко беше часът?
— Погледнах часовника си, когато мис Джонсън ме вдигна от сън. Беше един без десет.
Келси кимна. Това съвпадаше с часа, който му бе съобщила мис Джонсън. Погледна замислено мъртвата. Яркочервената й коса бе късо подстригана. Имаше лунички по лицето, брадичката й бе силно издадена напред. Слаба, атлетична фигура. Носеше вълнена пола и дебел черен пуловер. Бе обута с туристически обувки, без чорапи.
— Забелязахте ли някъде оръжие? — попита Келси.
— Не, никъде, сър — поклати отрицателно глава един от хората му.
— А фенерче?
— Има едно фенерче там в ъгъла.
— Отпечатъци по него?
— Да. На мъртвата.
— Значи тя е светела с фенерчето — замислено отбеляза Келси. — Дошла е тук с фенерче — защо? — зададе той въпроса отчасти на себе си, отчасти на хората си, отчасти на мис Булстрод и мис Чадуик. Сетне насочи вниманието си към последната. — Имате ли някакви предположения?
— Никакви — поклати отрицателно глава мис Чадуик. — Предполагам, че е забравила нещо тук — следобед или вечерта — и е дошла да го вземе. Само че по това време на нощта…
— Ако е забравила нещо, сигурно то е било изключително важно — отбеляза Келси.
Той се огледа. Нищо не беше местено, с изключение на стойката с тенис ракетите в ъгъла. Някой я бе издърпал с все сила напред. Няколко ракети лежаха разпилени на пода.
— Естествено — предположи мис Чадуик, — тя може да е видяла светлина тук, както по-късно мис Джонсън, и да е дошла да провери какво става. Това ми се струва най-вероятно.
— Мисля, че сте права — потвърди Келси. — Само че има нещо дребно. Би ли дошла сама тук?
— Да — отговори мис Чадуик без да се колебае.