Котка сред гълъбите

— Не съм много сигурен, че ви разбирам, мис Рич.

— Искам да кажа, че при един евентуален банков обир тя би била касиерката, която убиват, но само като касиерка, не като жената Грейс Спрингър. Никой не би я обичал или мразил дотам, че да я убие. Мисля, че тя несъзнателно разбираше това и затова непрекъснато се бъркаше в чуждите работи. Все намираше недостатъци, създаваше нови правила, следеше какво правят или не правят хората и им го казваше.

— Слухтеше ли? — попита Келси.

— Е, не точно. — Айлийн Рич се замисли. — Не беше от онези, дето вървят на пръсти с гуменки. Но откриеше ли нещо, което на нея не й беше ясно, тя решаваше да го разнищи докрай. И би го сторила наистина.

— Разбирам. — Той замълча за миг. — Вие самата не я обичахте особено много, нали, мис Рич?

— Изобщо не съм мислила за нея. Тя беше само една учителка по физкултура. О! Как ужасно се изразих! Само това, само онова! Но така се отнасяше към работата си самата тя. Гордееше се, че я върши добре. Не я приемаше като развлечение. Не се въодушевяваше, ако откриеше момиче, което би могло да стане наистина добра тенисистка или чудесна лекоатлетка. Не се радваше, не ликуваше при такива случаи.

Келси я изгледа с любопитство. „Странна млада жена“ — помисли си той.

— Изглежда имате собствени виждания за повечето неща, мис Рич — каза той.

— Да, предполагам, че е така.

— От кога сте в „Медоубенк“?

— От година и половина.

— Имало ли е неприятности през това време?

— В „Медоубенк“ ли? — сепна се тя.

— Да.

— А, не. Всичко беше спокойно досега, до началото на срока.

Келси атакува неочаквано.

— А какво се случи този срок? Нямате предвид убийството, нали? Имате предвид нещо друго…

— Не — започна тя, — да, може би… но всичко е много неясно.

— Продължавайте.

— Мис Булстрод не е много щастлива напоследък — бавно изрече Айлийн. — Това е, от една страна. Вие не го знаете. Мисля, че и останалите не са го забелязали. Но аз го забелязах. И тя не е единствената, която не е щастлива. Но вие не питате точно за такива неща, нали? Това са само чувства. Така се получава, когато сте събрани заедно всички и започвате прекалено много да размишлявате за нещо определено. Вие ме питате дали има нещо нередно този срок. Ами, има.

— Да — погледна я с любопитство Келси, — да, има. Какво е то?

— Мисля, че тук нещо не е в ред — каза бавно Айлийн Рич. — Струва ми се, че сред нас има някой, чието място не е тук. — Тя го погледна, усмихна се, почти се засмя, а сетне добави. — Нещо като котка сред гълъбите. Всички ние сме гълъбите, а котката е сред нас. Само че не знаем коя е.

— Изразявате се много неясно, мис Рич.

— Нали? Звучи напълно идиотско. И аз го усещам.

Предполагам, че и да е имало нещо, нещо дребно, което съм забелязала, не го помня, а е останало усещането…

— Имате ли някого предвид?

— Не, казах ви, само чувство. Нямам предвид определена личност. Но усещам, че тук има някой, който не е с добри намерения! Има някой — не зная кой, който ме кара да се чувствам на тръни. Не когато аз я гледам, а когато тя ме гледа, защото тогава изпитвам това усещане, каквото и да е то. О, говоря толкова несвързано. Но както и да е, това е само едно чувство. Не е онова, което вие искате да чуете. Не е доказателство.

— Не — потвърди Келси. — Не е доказателство. Не още. Но ми се струва интересно и ако усещането ви придобие по-ясна форма, мис Рич, ще бъда много радостен, ако го споделите с мене.

— Да — кимна тя, — защото работата е сериозна, нали? Искам да кажа, щом е извършено убийство, съвсем безпричинно, а убиецът може да е надалеч оттук. От друга страна, убиецът може да е тук, в училището. В такъв случай пистолетът или револверът също трябва да е тук. Мисълта не е много приятна, нали?

Тя излезе, като кимна леко с глава за довиждане.

— Откачалка — каза сержант Бонд. — Или ти не мислиш така?

— Не — отговори Келси. — Не мисля, че е откачалка. Мисля, че е от онези, които имат шесто чувство. Като тези хора, които знаят, че в стаята има котка, много преди да са я видели. Ако беше родена в някое африканско племе, щеше да е шаман.

— Такива надушват злото, а? — попита сержант Бонд.

— Точно така, Пърси — отвърна Келси. — И аз се опитвам да сторя същото. Никой не е попадал на нищо определено, затова трябва да се опитам да надуша нещо. Сега ще разпитаме французойката.