Десета глава
Фантастична история
Предполагаемата възраст на мадмоазел Анжел Бланш беше тридесет и пет. Не носеше грим, а черната й коса беше гладко сресана, но прическата не й отиваше. Костюм в строг стил.
Тя обясни, че това е първият й срок в „Медоубенк“. Не е сигурна дали ще иска да остане по-дълго.
— Не е приятно да работиш в училище, където стават убийства — поклати глава неодобрително.
Освен това никъде нямало алармени инсталации, което било опасно.
— Но тук няма ценни неща, мадмоазел Бланш, които биха привлекли вниманието на крадците.
— Откъде знаете? — сви рамене тя. — Някои от момичетата тук имат богати бащи. Може да носят нещо ценно със себе си. Крадците вероятно са разбрали това и идват, защото мислят, че лесно могат да го вземат.
— Ако някое от момичетата притежава нещо ценно, то няма да е във физкултурния салон.
— Откъде знаете? — повтори мадмоазел. — Всяка си има шкафче там, нали?
— Но там държат само спортните си екипи и неща от този род.
— О, да, така се предполага. Но едно момиче може да скрие какво ли не в маратонките си или да го увие в стар пуловер или шал.
— Какво по-точно имате предвид, мадмоазел Бланш?
Но мадмоазел Бланш нямаше представа какво поточно биха скрили.
— Дори и бащите, които най-много угаждат на дъщерите си, не биха им позволили да занесат в училище диамантени огърлици — отбеляза инспекторът.
Мадмоазел Бланш отново сви рамене.
— Може да е нещо със съвсем различна стойност — например, скарабей или нещо, за което един колекционер би дал сума пари. Бащата на едно от момичетата е археолог.
— Това е малко вероятно, мадмоазел Бланш — усмихна се Келси.
— Е, само изказах предположение — отново сви рамене тя.
— Преподавала ли сте в други английски училища, мадмоазел Бланш?
— Преди известно време преподавах в едно училище в Северна Англия. Повече съм преподавала в Швейцария и Франция. В Германия също. Дойдох в Англия, за да усъвършенствам английския си. Имам приятелка тука. Тя се разболя и ми предложи да я заместя, защото мис Булстрод щяла да е доволна, ако бързо намери учителка. Но не ми харесва много. Както ви казах, не мисля, че ще остана.
— Защо не ви харесва? — настоя Келси.
— Не обичам места, където се стреля — отговори мадмоазел Бланш. — Пък и децата — нямат никакво уважение.
— Те не са съвсем деца, не е ли така?
— Някои от тях се държат като бебета, други — като двадесет и пет годишни. Има ги всякакви. Разполагат с много свобода. Предпочитам учебно заведение с по-строг правилник.
— Познавахте ли добре мис Спрингър?
— Изобщо не я познавах. Тя беше зле възпитана и аз разговарях колкото се може по-малко с нея. Беше една такава кокалеста, с лунички и силен, креслив глас. Приличаше на английските карикатури на жени. Често се държеше грубо с мен и аз не я обичах.
— Защо се държеше грубо с вас?
— Не обичаше да ходя в спортната зала. Тя изпитва такива чувства, искам да кажа — сякаш спортната зала бе нейна лична собственост! Отивам един ден там, защото ми беше интересно. Не бях ходила там, а сградата е нова. Добре планирана и подредена и аз започнах да я разглеждам. А мис Спрингър пристига и казва: „Какво правиш тука? Нямаш работа тук.“ Така ми каза тя на мене — учителка в училището! За каква ме има, за ученичка ли?
— Да, да, досадно наистина — помъчи се да я успокои Келси.
— Свинско държание, това е. А после извика: „И да не отмъкнеш ключа.“ направо ме разстрои. Когато отворих вратата, ключът падна и аз го взех. Забравих да го сложа на мястото му, защото тя ме обиди. А после се развика подире ми, сякаш искам да го открадна. Нейния ключ, нейната спортна зала.
— Малко странно, нали — отбеляза Келси, — че изпитва такива чувства към физкултурния салон. Сякаш е нейна лична собственост и се страхува някой да не намери нещо, което е скрила там — намекна внимателно той, но Анжел Бланш само се изсмя.
— Да крие нещо там? Какво би могло да бъде скрито там? Да не би да мислите, че е крила любовните си писма там? Сигурна съм, че през живота си не е получила любовно писмо! Другите учителки поне са вежливи. Мис Чадуик е старомодна и непрекъснато се притеснява за нещо. Мис Ванситарт е много приятна, истинска дама, симпатична. Мис Рич според мен е малко смахната, но се държи дружелюбно. А по-младите учителки са много приятни.
Зададоха й още няколко незначителни въпроса и я освободиха.
— Докачлива е — отбеляза Бонд. — Всички французи са такива.
— Въпреки това, колко интересно — каза Келси. — Мис Спрингър не е обичала хората да си пъхат носа в нейния физкултурен салон — или спортна зала, както го наричат. Но защо?