— Мис Спрингър не казваше нищо друго освен: „Изпънете се, наведете се“, „По-бързо“ и „Не се мотайте“ — отвърна Шаиста с възмущение.
— Да, така, така. Ами, не си ли въобразяваш цялата тази работа с отвличането?
Шаиста изведнъж се ядоса.
— Вие изглежда нищо не разбирате! Принц Али Юсуф от Рамат беше мой братовчед. Той бе убит по време на революцията, или по-точно — по време на бягството си от нея. Знаеше се, че когато порасна, ще се омъжа за него. Виждате колко важна особа съм. Тук може би са идвали комунистите. И не само за да ме отвлекат. Може да са искали да ме убият.
Инспектор Келси ставаше все по-недоверчив.
— Силно казано, а?
— Мислите, че такова нещо не може да се случи ли? Аз пък ви казвам, че те са способни да го направят. Комунистите са много зли! Всеки го знае.
Погледът на инспектора изразяваше нарастващо недоумение.
— Вероятно те мислят, че аз знам къде са скъпоценните камъни! — продължи Шаиста.
— Какви скъпоценни камъни?
— Братовчед ми имаше скъпоценни камъни. Както и баща му. Моето семейство винаги е имало много скъпоценни камъни. За непредвидени случаи, нали разбирате? — Това прозвуча напълно достоверно от устата й.
Келси втренчи поглед в нея.
— Но какво общо има това с теб или с мис Спрингър?
— Но нали вече ви казах! Те по всяка вероятност мислят, че аз зная къде са скъпоценните камъни. Затова искат да ме пленят и да ме принудят да говоря.
— А ти знаеш ли наистина къде са скъпоценните камъни?
— Не, разбира се, че не знам. Те изчезнаха по време на революцията. Вероятно злите комунисти са ги взели. А може и да не са.
— На кого принадлежат тези скъпоценни камъни?
— Сега, след като братовчед ми е мъртъв, те принадлежат на мене. От рода ни не остана никой друг. Леля му — моята майка — е мъртва. Той би пожелал те да принадлежат на мене. Ако не беше умрял, аз щях да се омъжа за него.
— Такава ли беше уговорката?
— Трябваше да се омъжа за него. Той ми е братовчед, разбирате ли?
— И скъпоценните камъни щяха да са твои, ако се беше омъжила за него?
— Не, аз щях да си имам скъпоценни камъни. От „Картие“ в Париж. А тези, другите, щяха да се пазят за непредвидени случаи.
Инспектор Келси замига, докато се мъчеше да схване тази ориенталска система за осигуряване.
— Мисля, че е станало следното — продължи оживено Шаиста. — Някой е изнесъл скъпоценните камъни от Рамат. Може да е някой лош човек, може да е добър. Ако е добър, той ще ми ги донесе и ще каже: „Те са твои“ и аз ще го възнаградя.
Тя царствено кимна с глава, като продължаваше да театралничи.
„Я виж ти, каква актриса е малката“ — помисли си инспекторът.
— Но ако човекът е лош, той ще задържи скъпоценните камъни и ще ги продаде. Или ще дойде при мене и ще попита: „Каква награда ще ми дадете, ако ви донеса скъпоценните камъни?“ И ако предложената награда го удовлетвори, той ще ги донесе, ако ли не — тогава няма да го направи!
— Но в действителност никой нищо не ти е казвал.
— Не — призна Шаиста.
Инспектор Келси взе решение.
— Знаеш ли — каза учтиво той, — мисля, че наистина не знаеш какво говориш.
Шаиста му хвърли гневен поглед.
— Казвам ви онова, което знам — това е всичко — намусено отвърна тя.
— Да, много любезно от твоя страна. Ще го имам предвид.
Той стана и й отвори вратата, за да излезе.
— Не бях предвидил „Хиляда и една нощ“ — каза той, като се върна до масата. — Отвличане и приказни скъпоценни камъни! Какво ли ще последва още?
Единадесета глава
Съвещание
Когато инспектор Келси се върна на гарата, дежурният сержант каза:
— Тук е някакъв Адам Гудмън. Чака ви, сър.
— Адам Гудмън ли? О, да. Градинарят.
Младият мъж бе станал почтително на крака. Беше висок, тъмнокос, с приятна външност. Носеше изцапани кадифени панталони, придържани хлабаво от износен колан, и разкопчана светлосиня риза.
— Чух, че сте искали да ме видите.
Гласът му звучеше грубо като на всички млади хора в днешно време, дори леко предизвикателно.
— Да, заповядайте в моята стая — отвърна Келси.
— Не знам нищо за убийството — намусено изрече Адам Гудмън. — То няма нищо общо с мен. Снощи си бях у дома, в леглото.
Келси само кимна небрежно с глава.
Настани се зад бюрото си и направи знак на младия мъж да заеме стола срещу него. Един млад цивилен полицай незабележимо бе последвал двамата и седна на известно разстояние от тях.
— Така — започна Келси. — Вие сте Гудмън. — Той погледна бележката на бюрото си. — Адам Гудмън.
— Точно така, сър. Но първо бих желал да ви покажа това.