— Предполагам — мрачно отвърна Дженифър. — Ще бъде ужасно досадно.
Те влязоха в спортната зала, която вече бе освободена от полицията, и Дженифър внимателно сложи ракетата си в калъфката.
— Не е ли чудесна? — попита тя, като я галеше с обич.
— А какво направи със старата?
— О, тя я взе.
— Коя?
— Жената, която ми донесе новата. Срещнала леля Джина на някакъв коктейл и леля Джина я помолила да ми я донесе, защото онази щяла да идва насам, а леля Джина й казала да върне старата, за да й смени кордата.
— Аха, разбирам… — сбърчи вежди Джулия.
— Какво искаше Кавгаджийката от тебе? — попита Дженифър.
— Кавгаджийката ли? О, нищо особено. Адреса на мама. Но тя няма адрес, защото замина с автобус. Някъде в Турция. Дженифър, погледни. Ракетата ти нямаше нужда от смяна на кордата.
— О, имаше, Джулия. Беше като гъба.
— Знам. Но всъщност, това е моята ракета. Нали си ги разменихме. Моята ракета имаше нужда от смяна на кордата. А твоята, тази която е у мене сега, беше със сменена. Ти каза, че майка ти я била дала да й сменят кордата преди да заминете в чужбина.
— Да, така е — потвърди Дженифър малко озадачено. — Ами, предполагам, че онази жена — не зная коя беше — трябваше да питам как се казва, но бях толкова зашеметена — е забелязала, че ракетата има нужда от смяна на кордата.
— Но ти каза, че тя е споменала, че именно леля ти е говорила, че ракетата има нужда от смяна на кордата. А тази мисъл не би минала през главата на леля ти, ако ракетата нямаше нужда от смяна на кордата.
— Ами… — Дженифър изгуби търпение. — Предполагам… предполагам…
— Какво?
— Вероятно леля Джина си е помислила, че след като искам нова ракета, то старата има нужда от смяна на кордата. Всъщност какво значение има?
— Предполагам, че няма никакво значение — бавно изрече Джулия. — И все пак, цялата история ми звучи доста странно, Дженифър. Прилича ми на приказката за Аладин — нови лампи за стари.
Дженифър се закикоти.
— Представяш ли си — потърквам старата си ракета, всъщност, твоята стара ракета и се появява някой дух! Ако потъркаш някоя лампа и от нея излезе дух, какво ще си пожелаеш, Джулия?
— Много неща — възторжено се задъха Джулия. — Магнетофон, куче вълча или датска порода, сто хиляди лири стерлинги, черна сатенена бална рокля и редица други неща… А ти?
— Не знам точно какво — отвърна Дженифър. — Сега вече имам страхотна нова ракета и май не искам нищо друго.
Тринадесета глава
Катастрофа
I
Третата седмица от началото на учебната година следваше обичайния си ход. Това бе първата седмица, през която родителите имаха право да изведат децата си извън училището. В резултат на това „Медоубенк“ почти опустя.
Точно тази неделя в училището щяха да останат само двадесет момичета за обяд. Няколко души от персонала също ползваха отпуска през уикенда и щяха да се върнат или късно в неделя вечерта, или в понеделник сутрин. Мис Булстрод също имаше намерение да отсъства през тези дни. Това бе необичайно, защото тя нямаше навика да се отделя от училището докато не свършеше срокът. Само че този път тя имаше сериозни основания. Щеше да ходи на гости у херцогинята на Уелшъм в „Уелсингтън Аби“. Херцогинята бе настояла, като бе добавила, че Хенри Бенкс също ще присъства. Хенри Бенкс бе председател на Съюза на работодателите. Известен индустриалец и един от първоначалните спонсори на училището. Поканата имаше нюанс почти на заповед. Не че мис Булстрод би позволила да я командват, ако не желаеше. Но при създалите се обстоятелства тя прие поканата с радост. Тя съвсем не бе безразлична към херцогинята, а херцогинята на Уелшъм имаше голямо влияние. Собствените й дъщери учеха в „Медоубенк“. Освен това мис Булстрод бе особено доволна, че ще има възможността да разговаря с Хенри Бенкс по въпроса за бъдещето на училището, както и да разкаже собствената си версия за трагичното събитие.
Благодарение на влиятелните връзки на „Медоубенк“ убийството на мис Спрингър бе отразено много тактично в печата. Беше се превърнало по-скоро в нещастен случай, отколкото в загадъчно убийство. Вестниците намекваха, макар и неясно, че вероятно някакви малолетни хулигани са проникнали в спортната зала и че смъртта на мис Спрингър е станала случайно, а не е била замислена предварително. Съобщаваше се смътно за няколко млади мъже, които били извикани „да помагат на полицията“. Самата мис Булстрод много внимаваше да не се създаде неприятно впечатление у двамата влиятелни настойници на училището. Тя знаеше, че те искат да обсъдят прикрития намек за нейното евентуално пенсиониране. Херцогинята и Хенри Бенкс силно желаеха да я убедят да промени решението си. Именно сега бе моментът според мис Булстрод да настоява за Елинор Ванситарт, да подчертае каква прекрасна личност е тя и колко добре ще изпълнява задълженията си при спазването на традицията в „Медоубенк“.