В събота сутринта мис Булстрод тъкмо привършваше с кореспонденцията си, диктувайки на Ан Шапланд, когато телефонът иззвъня. Ан вдигна слушалката.
— Обажда се емирът Ибрахим, мис Булстрод. Пристигнал е в Кларидж и би желал да вземе Шаиста утре.
Мис Булстрод взе слушалката и разговаря набързо със завеждащия канцеларията на емира. Каза му, че Шаиста ще бъде готова в единадесет и половина в неделя сутринта и ще чака. Момичето трябва да се върне в училището до осем часа вечерта.
После затвори телефона и каза:
— Понякога ми се иска тези ориенталци да ме предупреждават по-отрано. Бях уредила Шаиста да излезе утре с Жизел д’Обри, а при това положение трябва да го отложа. Свършихме ли с всички писма?
— Да, мис Булстрод.
— Добре, сега мога да замина с чиста съвест. Напечатай ги, изпрати ги и си свободна за събота и неделя. Ще те чакам чак в понеделник за обяд.
— Благодаря, мис Булстрод.
— Забавлявай се добре, мила.
— Така мисля да направя — отвърна Ан.
— Някой млад мъж ли има?
— Ами… да — изчерви се Ан. — Но нищо сериозно.
— А трябва. Ако мислиш да се омъжваш, не чакай много.
— Той ми е само един стар приятел. Нищо вълнуващо.
— Вълнението — предупреди я мис Булстрод — не винаги е добра основа за един брак. Ще ми изпратиш ли мис Чадуик?
Мис Чадуик нахлу вътре.
— Чичото на Шаиста, емирът Ибрахим, ще я вземе утре, Чади. Ако пристигне самият той, кажи му, че тя напредва добре.
— Тя не е особено умна — вметна мис Чадуик.
— Незряла е в интелектуално отношение — съгласи се мис Булстрод, — но в други отношения е забележително зряла. Когато разговаряш понякога с нея, имаш чувството, че е жена на двадесет и пет години. Предполагам, че това е резултат от изтънчения светски живот, който е водила. Париж, Техеран, Кайро, Истанбул и прочие. В нашата страна сме склонни да внушаваме на децата си, че са още малки. Благосклонно казваме: „Тя е още съвсем малка“. А това не е добродетел, а сериозен житейски недостатък.
— Не зная дали да се съглася с теб по този въпрос, мила — каза мис Чадуик. — Отивам да кажа на Шаиста за чичо й. Ти заминавай и не се притеснявай за нищо.
— О, няма! — отвърна мис Булстрод. — Всъщност, създава се една благоприятна възможност да оставя отговорността в ръцете на Елинор Ванситарт и да видя как ще се справи. Щом вие двете сте тук, всичко ще бъде наред.
— Надявам се. Отивам да намеря Шаиста.
Шаиста много се изненада и изобщо не бе доволна, като чу, че чичо й е пристигнал в Лондон.
— Иска да ме вземе утре ли? — измърмори недоволно тя. — Но, мис Чадуик, уредено е да изляза с Жизел д’Обри и майка й.
— Боя се, че ще трябва да го отложим.
— Но аз предпочитам да изляза с Жизел — сърдито настояваше Шаиста. — Моят чичо изобщо не е забавен. Яде, сумти — толкова е тъпо.
— Не трябва да говориш така. Не е учтиво — поучаваше я мис Чадуик. — Доколкото разбрах, чичо ти е в Англия само за една седмица и съвсем естествено е да иска да те види.
— Вероятно е уредил да се омъжа за някого — засия от радост Шаиста. — Ако е така, ще бъде чудесно.
— Ако е така, той несъмнено ще ти каже. Но ти си твърде млада, за да се омъжваш. Първо трябва да завършиш образованието си.
— Образованието е скучна работа — отвърна Шаиста.
II
Ясно и свежо неделно утро. Мис Шапланд бе заминала скоро след мис Булстрод в събота. В неделя сутринта в училището бяха останали мис Джонсън, мис Рич и мис Блейк.
За отговорнички бяха определени мис Ванситарт, мис Чадуик и мадмоазел Бланш.
— Надявам се момичетата да не се разприказват — каза недоверчиво мис Чадуик. — Имам предвид смъртта на горката мис Спрингър.
— Да се надяваме — каза Елинор Ванситарт, — че цялата история скоро ще бъде забравена. Ако някой от родителите започне да ми говори за случилото се, ще го срежа. Според мен е най-добре да възприемем твърда позиция.
Момичетата отидоха на църква в десет часа, придружавани от мис Ванситарт и мис Чадуик. Четирите момичета католички бяха заведени от Анжел Бланш в съперничещата църква. После, около единайсет и половина, започнаха да пристигат колите. Мис Ванситарт — грациозна, уравновесена и изпълнена с достойнство — стоеше в коридора. Тя поздравяваше майките с усмивка, предаваше им децата и ловко се извръщаше настрана, ако се чуеха нежелани реплики относно скорошната трагедия.