I
Мис Чадуик беше неспокойна. Въртеше се в леглото, броеше и използваше различни други начини, за да заспи, но сънят не идваше. Всичко беше напразно.
В осем часа, след като Шаиста не се завърна и нищо не бе съобщено за нея, мис Чадуик пое нещата в свои ръце и позвъни на инспектор Келси. Успокои се, като разбра, че той не гледа сериозно на въпроса. Той я увери, че ще се справи сам. Ако е станала злополука, лесно можело да се провери. А след това щял да се свърже с Лондон. Щял да направи всичко, което е необходимо. Може момичето да е кръшнало. Той посъветва мис Чадуик да не разгласява случката из училището. Нека останалите да мислят, че Шаиста е останала да пренощува у чичо си в Кларидж.
— Последното, което вие или мис Булстрод желаете — каза Келси, — е да се пише отново за училището. Изключено е да са я отвлекли. Затова не се безпокойте, мис Чадуик. Оставете всичко на нас.
Но мис Чадуик продължаваше да се безпокои.
Легна си, без да може да заспи, като в главата й се въртяха най-различни предположения — от отвличане до убийство.
Убийство в „Медоубенк“. Ужасно! Невероятно! В „Медоубенк“! Мис Чадуик обичаше „Медоубенк“. Обичаше го вероятно повече от самата мис Булстрод, но по различен начин. Училището беше толкова рисковано и приятно начинание. Тя предано бе следвала мис Булстрод в неизвестността и много пъти бе издържала на напрежението. Ами ако всичко бе пропаднало? Нямаха много средства при започването. Ако не бяха успели, ако поддръжката бе оттеглена — тревожните мисли на мис Чадуик стигаха до най-невероятни „ако“. Мис Булстрод обичаше приключенията, риска, но Чади не. Понякога, измъчвана от мрачни предчувствия, тя се молеше „Медоубенк“ да не е толкова необикновено училище. Щеше да е по-безопасно, настояваше тя. Но мис Булстрод не обичаше безопасността. Тя имаше собствени представи за училището и без колебание преследваше целите си. И смелостта й бе възнаградена. Какво облекчение изпита Чади, когато успехът стана факт. Когато „Медоубенк“ се закрепи, реално се закрепи като известно английско учебно заведение. Именно в този период любовта й към „Медоубенк“ избликна с пълна сила. Всички съмнения, страхове и притеснения се изпариха. Възцариха се мир и благополучие. Благополучието на „Медоубенк“ доставяше на Чади истинско удоволствие и радост.
Много се разстрои, когато мис Булстрод за пръв път спомена за пенсиониране. Да се оттегли сега, когато всичко вървеше чудесно?
Мис Булстрод говореше за пътешествия и за нещата, които могат да се видят по света. Чади остана невъзмутима. Никъде нямаше нищо по-хубаво от „Медоубенк“! Струваше й се, че нищо не може да засенчи славата на „Медоубенк“ — но сега — убийство!
Толкова грозна, изпълнена с насилие дума, която нахлува от външния свят подобно на развилняла се буря. Убийство — дума, която мис Чадуик свързваше единствено с малолетни престъпници с ножове и лекари, които отравят съпругите си. Но убийство тук, в училище, при това не в кое да е, а в „Медоубенк“. Невероятно.
Наистина, мис Спрингър — горката мис Спрингър — естествено, че тя няма вина, само че противно на всякаква логика Чади имаше чувството, че тя все пак има някаква вина. Тя не познаваше традициите в „Медоубенк“. Нетактична жена. Сигурно по някакъв начин е предизвикала убийството. Мис Чадуик се обърна на другата страна, оправи възглавницата си и си помисли: „Не трябва да размишлявам изобщо. Я, по-добре да стана и да изпия един аспирин. Ще се опитам да преброя до петдесет…“
Преди да стигне до петдесет, мислите й взеха отново предишната насока. Пак започна да се безпокои. Дали във вестниците ще пишат за всичко това — и за евентуалното отвличане? Дали родителите, след като прочетат написаното, ще побързат да приберат дъщерите си…
Господи, трябва да се успокои и да заспи. Колко е часът? Тя светна лампата и погледна часовника си — точно един и петнайсет. Именно часът, в който горката мис Спрингър… Не, няма да мисли повече за това. А и колко глупаво от страна на мис Спрингър да отиде сама, без да събуди някой друг.
— Господи — изрече на глас мис Чадуик. — Ще трябва да взема един аспирин.
Тя стана от леглото и се приближи до умивалника. Изпи два аспирина с глътка вода. На връщане към леглото дръпна пердетата и погледна през прозореца. Направи го съвсем безпричинно — само за да се увери. Искаше да бъде напълно сигурна, че в спортната зала вече няма да се появи светлина посред нощ.
Но там светеше.
За една минута Чади скокна и се приготви да действа. Нахлузи здрави обувки, облече дебело палто, взе фенерчето си и изхвърча навън. Хукна надолу по стълбите. Мислено бе обвинила мис Спрингър, че не е потърсила помощ преди да отиде да разбере какво става, но на нея самата изобщо не й мина през ум да го направи. Изгаряше от нетърпение да стигне до спортната зала и да разбере кой е натрапникът. Всъщност се спря, за да вземе оръжие — по всяка вероятност не много добро, но все пак оръжие — после излезе през страничната врата и се затича по пътеката между храстите. Задъхваше се, но бе непоколебима. Едва когато най-после се приближи до вратата, тя забави ход и започна да се придвижва по-предпазливо. Вратата бе открехната. Тя я бутна и погледна вътре…