II
Точно когато мис Чадуик ставаше от леглото, за да търси аспирин, Ан Шапланд, изключително привлекателна с черната си вечерна рокля, седеше на една маса в „Ле Нид Соваж“, ядеше порция пилешко и се усмихваше на младия мъж срещу нея. „Милият Денис — мислеше си Ан, — вечно, неизменно същият. Именно това не бих понесла, ако се омъжа за него. Но е доста мил.“ А на глас отбеляза:
— Колко е хубаво, Денис. Такава прекрасна промяна.
— Как е новата работа? — попита Денис.
— Ами, всъщност, доста ми харесва.
— Не ми се вижда да е много по вкуса ти.
— Трудно е да се определи кое точно е по вкуса ми — засмя се Ан. — Обичам разнообразието, Денис.
— Не можах да разбера защо се отказа от работата си при стария сър Мервин Тодхънтър.
— Ами, главно заради самия сър Мервин Тодхънтър. Вниманието, с което ме обсипваше, започна да безпокои съпругата му. А част от моята тактика е никога да не безпокоя съпругите. Да знаеш: те могат да причинят големи неприятности.
— Ревниви котки — съгласи се Денис.
— О, не, не съвсем — отвърна Ан. — Аз съм на страната на съпругите. Както и да е, лейди Тодхънтър ми харесваше много повече от стария Мервин. Защо се изненадваш от сегашната ми работа?
— Защото е в училище. Не си падаш много по ученето, ако мога така да се изразя.
— Нямаше да ми е приятно, ако бях учителка. Мразя да ме затварят наред с цяло стадо други жени. Но да работиш като секретарка в училище като „Медоубенк“ е много приятно. То е наистина единствено по рода си, ако искаш да знаеш. И мис Булстрод няма равна на себе си. Тя действително е голяма работа, уверявам те. Стоманеносивите й очи те пронизват и узнават и най-съкровените ти тайни. Държи те изправен на нокти. Никак не ми се иска да допускам грешка в писмата. Да, тя определено е голяма работа.
— Бих желал да се измориш от всичките тези служби, които си заемала — отбеляза Денис. — Крайно време е, Ан, да престанеш да сменяш непрекъснато работата си и да се установиш някъде.
— Много си мил, Денис — отклони въпроса Ан.
— Двамата ще си живеем чудесно, да знаеш — каза Денис.
— Сигурно — отговори Ан, — но още не съм готова. Освен това, нали знаеш какво е положението с мама.
— Да, аз се… канех да поговорим за нея.
— За мама ли? Какво искаш да ми кажеш?
— Ами, Ан, нали знаеш — мисля, че ти си чудесна. Само като си помисля как си намираш някоя интересна работа и после захвърляш всичко, за да се върнеш у дома при майка си.
— Е, налага се от време на време, когато тя има сериозен пристъп.
— Зная. Както вече казах, мисля, че това, което правиш за нея, е чудесно. Ала сега има места, много хубави места, където се грижат за хора като майка ти. Не точно психиатрични заведения.
— Които струват цяло състояние — допълни Ан.
— Не, не всички. Системата за здравеопазване…
Горчива нотка се прокрадна в гласа на Ан:
— Сигурно ще се стигне до там един ден. Но междувременно с мама живее една хубава стара писана и тя се оправя. Мама е съвсем с ума си през повечето време… а когато не е… аз се връщам да помагам.
— А тя… никога ли не…?
— Буйства ли искаш да кажеш, Денис? Имаш изключително въображение. Не. Скъпата ми майка никога не буйства. Тя само се обърква. Забравя къде се намира, коя е и иска дълго да се разхожда; качва се на някой влак или автобус и заминава за някъде и… ами, трудно е да се обясни, разбираш ли. Понякога сам човек не може да се справи с положението. Но тя се чувства добре, независимо че се обърква. Някой път проявява и чувство за хумор. Спомням си как веднъж ми каза:
„Ан, скъпа, наистина се чувствам неудобно. Знаех си, че отивам в Тибет, а осъзнах, че се намирам в някакъв хотел в Дувър, без да имам ни най-малка представа как да отида там. После си зададох въпроса защо искам да отида в Тибет? Затова реших, че е по-добре да се прибирам у дома. Не помнех колко време е минало, откакто съм излязла от къщи. Чувстваш се много неудобно, мила, когато не можеш да си спомняш някои неща.“ Действително беше смешна. Искам да кажа, че самата тя гледа на въпроса от веселата страна.