— Всъщност, аз не я познавам — започна Денис.
— Не ми се иска да я запознавам с много хора — отговори Ан. — Това според мене е единственото, което можеш да направиш за близките си. Да ги предпазиш от… ами, от любопитство и съжаление.
— Аз не съм любопитен, Ан.
— Да, знам. Но я съжаляваш. А аз не искам това.
— Разбирам те.
— Но ако мислиш, че имам нещо против да напускам понякога работата си и да се прибирам за неопределено време у дома — не, нямам — продължи Ан. — Не искам да се въвличам в нищо прекалено сериозно. Дори и когато започнах като секретарка след обучението си. За мен най-важното е да станеш наистина добър в професията си. И след като се усъвършенстваш, тогава вече може да избираш работното си място. Имаш възможност да видиш различни места, различни начини на живот. В момента се запознавам с живота в училище. Виждам как стоят нещата отвътре в най-доброто училище в Англия! Мисля да остана там около година и половина.
— Не можеш да се задържиш никъде, така ли, Ан?
— Не — замислено отговори Ан. — Мисля, че не мога. Мисля, че съм родена, за да наблюдавам. Нещо като радиокоментатор.
— Нищо не те интересува сериозно — мрачно установи Денис. — Не те е грижа за никого и за нищо.
— Е, все ще се променя някой ден — насърчително каза Ан.
— До известна степен разбирам какво мислиш и чувстваш.
— Съмнявам се — отвърна Ан.
— Както и да е, но мисля, че няма да изкараш една година в училището. Ще ти писне от всички тези жени — продължи Денис.
— Там има един много хубав градинар — подхвърли Ан и се засмя, като видя изражението на Денис. — Не се притеснявай, искам само да те накарам да ревнуваш.
— А каква е онази история с убитата учителка?
— А, това ли — замислено каза Ан и стана сериозна.
— Странна работа, Денис. Наистина много странна. Убита беше учителката по физкултура. Нали ги знаеш такива жени. Обикновена учителка по физкултура. Според мен има много неизвестни неща, които никой още не знае.
— Гледай да не се забъркаш в някаква неприятна история.
— Лесно е да се каже. Досега не съм имала възможност да проявя таланта си на детектив. Мисля, че бих се справила много добре.
— Хайде сега, Ан.
— Скъпи, няма да започна да преследвам опасни престъпници. Само ще направя… ами, някои логични умозаключения. Защо и кой. И за какво? Такива неща. Попаднах на една информация, която е доста интересна.
— Ан!
— Недей да гледаш така измъчено. Само че не мога да свържа информацията с нищо — замислено добави тя. — Донякъде съвпада идеално, но оттам нататък — не. Вероятно ще има второ убийство и то ще хвърли повече светлина — добави весело тя.
Точно в този момент мис Чадуик отвори вратата на спортната зала.
Петнадесета глава
Второ убийство
— Идвай — мрачно заповяда инспектор Келси, като влезе в стаята. — Станало е още едно.
— Още едно — какво? — изгледа го сепнат Адам.
— Още едно убийство — обясни инспектор Келси.
Той излезе и Адам го последва. Двамата седяха в стаята на Адам, пиеха бира и обсъждаха различни версии, когато извикаха Келси на телефона.
— Кого са убили? — поиска да узнае Адам, докато слизаше след инспектора по стълбите.
— Пак учителка — мис Ванситарт.
— Къде?
— В спортната зала.
— Отново там — изрече Адам. — Какво толкова има в тази спортна зала?
— По-добре ти да я огледаш този път — каза инспекторът. — Може твоята техника на претърсване да се окаже по-резултатна от нашата. Сигурно има нещо в тази спортна зала, защо иначе ще ги убиват там?
Двамата се качиха в колата.
— Предполагам, че лекарят ще бъде там преди нас. Наблизо е.
Келси влезе в ярко осветената спортна зала, като си мислеше, че всичко това прилича на повтарящ се кошмар. Пак имаше труп и докторът пак беше клекнал до него. Както и предишния път, като ги видя.
— Убита е преди около час — каза той. — Най-много преди четиридесет минути.
— Кой е намерил тялото? — попита Келси.
— Мис Чадуик — съобщи един от хората му.
— Същата като преди, а?
— Да. Видяла светлина, дошла тук и я намерила мъртва. Тя едва влезе в училищната сграда и изпадна в истерия. Мис Джонсън — икономката — ни телефонира.
— Така — каза Келси. — Как е била убита? Пак ли е била застреляна?
— Не — поклати глава лекарят. — Този път е била ударена отзад по главата. Вероятно с палка или торбичка с пясък. Нещо подобно.
Близо до вратата лежеше стик за голф с метална предна част. Той бе единственото нещо, което не стоеше на мястото си.
— А онова? — посочи го Келси. — Може ли да е била ударена с това нещо?