— Зная. А сега продължавайте да разказвате — притеснявали сте се и не сте могли да заспите?
— Не можах. Броих, опитвах различни начини. После станах от леглото, глътнах малко аспирин и точно след като го изпих, случайно дръпнах пердетата на прозореца. И аз самата не зная защо го направих. Може би защото мислех за мис Спрингър. И тогава, разбирате ли, видях… видях светлина там.
— Каква светлина?
— Ами, движеща се светлина. Предполагам, че е било фенерче. Беше същата светлина, която мис Джонсън и аз видяхме преди.
— Точно същата, така ли?
— Да. Да, мисля, че беше същата. Може би малко по-слаба, не зная.
— Да. И после?
— После — гласът й изведнъж стана по-силен, — реших, че този път ще отида да видя кой е там и какво вършат. Станах, сложих палтото и обувките си и изтичах навън.
— Не ви ли мина през ума да повикате още някого?
— Не. Не помислих за това. Бързах да отида там, защото се боях, че човекът — който и да е бил — може да изчезне.
— Да. Продължавайте, мис Чадуик.
— И така, отидох там колкото можах по-бързо. Приближих се до вратата и точно преди да вляза, започнах да вървя на пръсти, така че… така че да мога да погледна вътре преди някой да е чул идването ми. Стигнах до там. Вратата не беше затворена — само леко открехната и аз без усилие я бутнах, за да я отворя. Погледнах вътре и… и я видях. Паднала по лице, мъртва…
Тя започна да се тресе.
— Добре, добре, мис Чадуик, няма нищо. Между другото, там имаше един стик за голф. Вие ли го извадихте? Или мис Ванситарт?
— Стик за голф ли? — унесено попита мис Чадуик. — Не мога да си спомня… а, да, мисля, че го взех в коридора. Взех го със себе си в случай, че… ами, в случай, че се наложи да го използвам. И когато съм видяла Елинор, предполагам, че съм го изпуснала. После едва се добрах до училищната сграда и намерих мис Джонсън. О, не мога да го понеса… това ще бъде краят на „Медоубенк“…
Гласът на мис Чадуик прозвуча истерично. Мис Джонсън се приближи до нея.
— Да откриеш две убийства — това е такъв шок за всеки — каза мис Джонсън. — Особено за хора на нейната възраст. Нали повече няма да я разпитвате?
Инспектор Келси поклати отрицателно глава.
Докато слизаше надолу по стълбите, той забеляза купчина едновремешни торбички с пясък, напъхани в кофи в една ниша. Сигурно са от войната, предположи той, но неприятната мисъл, че не е било необходимо професионалист убиец да удари мис Ванситарт, го обезпокои. В сградата има някой, който не е искал повече да рискува с пистолетен изстрел, който по всяка вероятност се е отървал след първото убийство от опасно разобличаващия го пистолет и сега се е възползвал от по-невинно на вид, но пак носещо смърт оръжие, което е върнал на мястото му след престъплението!
Шестнадесета глава
Загадката на спортната зала
I
„Главата ми е окървавена, но е непреклонна“ — помисли си Адам.
Гледаше мис Булстрод. Никога не се бе възхищавал толкова много от жена. Тя седеше — хладнокръвна и неподвижна, а резултатът от целия й живот се разпадаше пред очите й.
От време на време телефонът иззвъняваше и я известяваха, че прибират децата си у дома.
Накрая мис Булстрод взе решение. Тя се извини на полицаите, повика Ан Шапланд и й продиктува кратко изявление. Училището ще бъде затворено до края на срока. Родителите, които нямат възможност да приберат децата си у дома, могат да ги оставят на грижите й, като децата ще продължат образованието си.
— Имаш ли списък с имената на родителите и адресите им? А телефонните им номера?
— Да, мис Булстрод.
— Тогава започни с телефонните обаждания, а после се погрижи писмено съобщение да стигне до всеки родител.
— Да, мис Булстрод.
Ан Шапланд тръгна да излиза, но се спря до вратата.
Изчерви се и бързо каза:
— Извинете, мис Булстрод. Зная, че не е моя работа, но… не е ли малко прибързано? Искам да кажа, че… след като премине първоначалният шок, хората ще имат време да поразмислят… и може би няма да вземат дъщерите си. Отново ще станат разумни и ще преценят по-добре.
Мис Булстрод я погледна унило.
— Мислиш, че лесно се примирявам с поражението ли?
Ан отново се изчерви.
— Зная, че… ще ви прозвучи нагло. Но… да, така мисля.
— Не се предаваш лесно, дете, виждам това и се радвам. Само че грешиш. Аз не се примирявам с поражението. Разчитам на познанията си за човешката природа. Принуди родителите да вземат децата си, накарай ги насила и те вече няма да го желаят толкова силно. Ще започнат да измислят причини да ги оставят в училище. Или в най-лошия случай ще решат да ги върнат тука следващия срок — ако изобщо има такъв — добави мрачно тя и погледна инспектор Келси.