— Но тъй като тя беше убита — добави инспекторът, — това я изключва от кръга на заподозрените.
— Съгласна съм — сухо отбеляза мис Булстрод, — че мис Спрингър и мис Ванситарт са изключени като заподозрени. Но да говорим логично. Да предположим че мадмоазел Бланш, независимо от безупречното си минало, остава в кръга на заподозрените само защото е още жива.
— Тя е могла да извърши и двете убийства. Тя е била в училището снощи — съгласи се Келси. — Каза, че си е легнала рано и нищо не била чула, докато не била вдигната тревогата. Доказателства за противното няма. Не можем да я уличим в нищо. Само дето мис Чадуик твърди, че е лукава.
Мис Булстрод махна нетърпеливо с ръка.
— За мис Чадуик всички френски учителки са лукави. Тя е предубедена към тях. — Тя погледна Адам. — А вие какво мислите?
— Мисля, че тя си пъха носа навсякъде — бавно каза Адам. — Може да е вродено любопитство. А може да е нещо повече. Не мога да определя точно. На мен не ми прилича на убиец, но знае ли човек?
— Това е положението — каза Келси. — Тук има убиец, безмилостен убиец, който извърши две убийства, но трудно може да се вярва, че е някой от персонала. Мис Джонсън била снощи със сестра си в Лаймстон-он-Сий, освен това е работила заедно с вас в продължение на седем години. Мис Чадуик е с вас от самото начало. Можем да приемем, че и двете не са замесени в убийството на мис Спрингър. Мис Рич е тук от една година, а снощи била отседнала в „Алтън Грейндж хотел“, който се намира на двадесет мили оттук. Мис Блейк била с приятели в Литълпорт. Мис Роуън е с вас от една година и има чисто минало. А що се отнася до прислугата, честно казано, не ми приличат на убийци. При това са местни хора…
Мис Булстрод кимаше в знак на одобрение.
— Съгласна съм с вашите разсъждения. Почти всички са невинни, така ли? Значи… — тя млъкна и впи обвинителен поглед в Адам. — Изглежда… че сте вие.
Адам зяпна от изненада.
— Вие работите тук — разсъждаваше на глас тя. — Свободен сте да влизате и да излизате… Измислили сте добър повод, за да оправдаете присъствието си. Миналото ви е наред, но въпреки това може да сте мошеник.
Адам се съвзе.
— Наистина, мис Булстрод — каза той с възхищение, — шапка ви свалям. За всичко мислите!
II
— Боже господи! — извика мисис Стъклиф, докато закусваха. — Хенри!
Току-що бе разтворила вестника.
Тя и съпругът й седяха в двата срещуположни края на масата, тъй като гостите им още не се бяха появили за закуска.
Мистър Стъклиф не отговори, защото беше разгърнал вестника си на финансовата информация и бе погълнат от непредсказуемите движения на определени акции.
— Хенри!
Силният й вик го стресна.
— Какво има, Джоун?
— Какво има ли? Още едно убийство! В „Медоубенк“! В училището на Дженифър.
— Какво? Дай да видя!
Мистър Сътклиф не обърна внимание на забележката на съпругата си, че съобщението го има и в неговия вестник, той се пресегна през масата и дръпна вестника от ръцете й.
— Мис Елинор Ванситарт… спортната зала… на същото място, където мис Спрингър, учителката по физкултура… м-м… м-м…
— Не мога да повярвам! — проплака мисис Сътклиф. — „Медоубенк“. Такова елитно училище. Там има принцеси и така нататък…
Мистър Стъклиф смачка вестника и го хвърли на масата.
— Остава ни да направим само едно нещо — каза той. — Веднага отиди там и вземи Дженифър.
— Искаш да кажеш — завинаги ли?
— Точно това искам да кажа.
— Не мислиш ли, че стигаме до крайност? След като Розамунд бе така любезна и успя да я запише там?
— Ти няма да си единствената, която ще си прибере дъщерята! Много скоро в скъпоценния ти „Медоубенк“ ще има доста свободни места.
— Смяташ ли, Хенри?
— Да. Там работата е дебела. Прибираме Дженифър днес.
— Да… разбира се… имаш право. И какво ще я правим?
— Ще я дадем в някоя гимназия наблизо. Тук не стават убийства.
— Как да не стават, Хенри. Не си ли спомняш? Имаше едно момче, което застреля учителя по физика. Миналата седмица го пишеше в „Нюзъв дъ уърлд“.
— Не знам какво става в тази Англия — отбеляза мистър Сътклиф.
Отвратен, той хвърли салфетката на масата и с големи крачки излезе от стаята.
III
Адам беше сам в спортната зала… Ловко преравяше съдържанието на шкафчетата. Малко вероятно беше да намери нещо, след като полицаите не бяха успели, но човек никога не може да бъде сигурен. Всеки отдел имаше различна техника на претърсване, както бе казал Келси.
Каква връзка имаше между тази скъпо струваща съвременна сграда и неочакваната насилствена смърт? Вероятността, че мястото е служило за срещи, беше изключена. Никой не би продължавал да се среща там, където веднъж е било извършено убийство. В такъв случай там имаше нещо, което някой търсеше. Но едва ли скрити скъпоценни камъни. Това бе невъзможно. Тук нямаше тайни скривалища, двойни чекмеджета, копчета с пружина… Вътре в шкафчетата нямаше нищо особено. Тайните, които те пазеха, бяха свързани единствено с живота в училището. Снимки и плакати на звезди, цигарени кутии и някоя друга, неподходяща за ученички, евтина книга. Адам обърна специално внимание на шкафчето на Шаиста. Мис Ванситарт е била убита, докато е стояла наведена над него. Какво е очаквала да намери там? Намерила ли го е? Дали убиецът го е изтръгнал от вдървената й ръка и се е измъкнал за секунди от залата, за да не го види мис Чадуик?